ЕДНО ИНТЕРВЮ С РОБЪРТ ПЪРСИГ
Книгата “Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”, станала седемдесет пъти бестселър, е най-продаваната философска книга изобщо. Но на предпочитащият усамотението неин автор животът е поднасял и хубаво, и лошо. В това интервю той говори откровено за безпокойството, депресията, смъртта на неговия син и пътуването, вдъхновило тази книга.
На 78, Робърт Пърсиг, вероятно най-четеният жив философ, прави ретроспекция на многото свои образи. Ето го девет годишното момче с коефициент на интелигентност 170, опитващо се да разбере как да общува със своите съученици в Минесота. Ето го младият войник в Корея, който наред с любопитството си към будизма, помага на местните да учат английски. Ето го радикалният, вманиачен учител, който кара своя ученик да се поти над понятието ‘качество’. Ето го направилият опит да се самоубие съпруг, подложен на електрошоково лечение, който иска да изличи всички следи от миналото. Ето го съсипаният баща, който прави опит да се сближи със своя син по време на едно пътуване. Ето го авторът на бестселъра “Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”, предлагащ разрешение на страховете на цяло едно поколение. И най-накрая, ето го дългогодишният собственик на яхта, стараещ се да кара в посока, възможно най-далечна на славата.
Правило за Пърсиг е да не дава интервюта: той иска това да е последното. Рано е бил наплашен от тях . “Първата седмица, след като написах “Зен”, аз дадох може би 35”, казва той със своя тих, но бърз мидуестърнски глас, излизащ някъде зад неговата моряшка брада. “За мен това беше много натоварващо. Отивайки до пощата, близо до дома ми, аз си мислех, че мога да чуя гласове, включително моя. Имах психично заболяване и си помислих: това се случва отново. После осъзнах, че това е радиопредаване с едно интервю, което бях дал. Тогава се изнесох на каравана в планината и започнах да пиша “Лайла”, моята втора книга.”
Това е онази втора книга, излязла напоследък, която го е подтикнала да говори с мен сега. Той е седнал в една хотелска стая в Бостън и се опитва, не за пръв път, да разбере живота си. Предполага, че в живота си винаги е поставен пред дилема. “Не е добра идея да говоря за Зен, защото Зен е нищо…Ако говориш за него, ти винаги ще лъжеш, а ако не говориш - никой няма да знае, че го има.” Общо взето, вместо да анализираш, казва той, е по-добре ”просто да се забавляваш, гледайки как вятърът духа в дърветата”. Отшелничеството има своите недостатъци, обаче “в тази държава някой, който живее в усамотение, е на най-ниското стъпало, но пък в Япония този, който се изкачи да живее сам в планините, получава голямо уважение”.
Откакто за първи път прочетох “Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Пърсиг, аз търся нейния смисъл. Когато бях на 14 години, се опитвах да си представя нейния автор. Част от импулса на тази книга, която е продадена в над пет милиона екземпляра, е в биографичните моменти, които остават необяснени. Докато разказвачът на Пърсиг се опитва да свърже духа на Буда със западното консуматорство, открива божественото в кутията си за инструменти и усеща интуитивно едно специално качество, независещо от обекти и субекти, също и изгражда фрагментарна картина на собственото си минало. Резултатът от електрошоковата терапия, призракът Федър, го навестява по време на пътуването му из Мидуест.
“Кой съм аз”, пише той в онзи момент, “един покаял се еретик, който по този начин в очите на всички е спасил душата си. В очите на всички, но не и за този, който знае, че единственото спасено, е собствената кожа”. От своите 14 години, заради тази двойна същност, сложих две удивителни на полето на страницата. След двадесет и шест години и няколко препрочитания на книгата, аз все още се чудя чрез кой от двамата мисли Пърсиг.
Предполага, че голяма част от тази идея се корени в някакво недоволство в детството. Казва, че откакто може да мисли, е имал едно непреодолимо желание да разполага с теория, която може да обясни всичко. Като младеж – на 15 години е бил студент, следващ химия – той мислел, че отговорът може да се крие в науката, но бързо се отказал от това мнение. “Науката не може да те научи дори как да се държиш със съученичките си.”
Той започнал да търси другаде. След армията специализирал философия и убедил неговият преподавател да му помогне за място в курса по индийски мистицизъм в Бенарес, където открил повече въпроси, отколкото отговори. Озовал се обратно вкъщи, оженил се, бил ту в Мексико, ту в Америка, пишейки технически ръководства и даже се присъединил към погребална агенция. Тогава се захванал пак с философия и започнал да преподава, но разбрал, че отново е връхлетян от Федър и неговия стремеж към истината.
По това време се върнал обратно към тридесетте си години, когато безпокойството му било толкова голямо, че заболявал психически преди всеки клас, на който преподавал. Използвал студентите си да му помагат в откриването на идеи, които съставляват това, което той нарича в книгите си “матафизика на качеството”; идеите, които са го водили към вярването, че е построил мост върху пропастта между източното и западното мислене. Той побърквал студентите си с нежеланието да ги оценява, а после ги карал да се оценяват един друг. Той предполага, че в края на всеки срок те били толкова еуфорични, че ако им кажел да скочат през прозореца, те щели да го направят. Ректорът на университета изнасял реч, но по средата те го прекъснали с виковете: ”Това училище няма ‘качество’”. Той ясно виждал как американското общество било откъснато от живота и вярвал, че може да промени това. Чел Керуак и се опитвал да живее истински.
Покрай това аз казах, докато той описваше разпалено онова време: ”Предполагам е започнала някаква депресия тогава?”.Той отговори:”Ами, имаше страх. Всички онези идеи ме осеняваха твърде бързо. По целия свят имаше чудаци с луди идеи и какво доказателство имах, че не съм един от тях?”
Било все по-трудно и по-трудно такова доказателство да бъде намерено. Един ден в колата със своя шестгодишен син Крис умът му така забръмчал, че Пърсиг спрял насред уличното движение и буквално не знаел накъде да завие. Той трябвало да помоли сина си да го направлява до вкъщи. Това, което следвало, била точката, където или ще намери просветление, или ще се побърка, в зависимост от начина, по който се гледа на ситуацията (същината на всички въпроси в първата му книга).
“Не можех да спя и не можех да стоя буден”, спомня си той. “Аз просто седях в стаята си с кръстосани крака три дни. Не ми беше останала никаква воля. Жена ми започна да се притеснява за мен, седейки там; почувства се малко обидена. Болката изчезна, цигарите догаряха в пръстите ми…”
Това като монашеско изживяване ли беше?
“Да, но после някаква бъркотия се настани в мен. Изведнъж осъзнах, че тази личност, която беше дошла отдавна в мен, току-що си беше тръгнала. Бях ужасен, но и любопитен какво предстоеше да дойде. Толкова съжалявах за този, който бях оставил зад себе си. Това беше една истинска раздяла. Това беше описано в психиатричните книги като кататонна шизофрения. А според будисткия канон беше едно много трудно просветление. Никога не съм държал специално на единия от двамата – всъщност аз включвах единия или другия, в зависимост от това с кой разговарях.”
Мидуестърнското западно общество през 1960 година се съобразявало с мнението на тогавашните психиатри. Пърсиг бил лекуван в психиатрични заведения, не само един път. Връщайки се назад, той предполага, че е бил човек извън своето време. “Вярвам, че това беше една борба между идеите, които аз имах, и тогавашната неоспорима културна система. Когато някой излезе извън културните норми, културата трябва да се защити.”
Тази неоспорима система го оставила без работа и без бъдеще във философията, жена му била бясна, имали две малки деца, той бил на 34 и плачел по цял ден. Дали той мисли, че онова време е било един зен опит?
“Всъщност не. Въпреки медитацията, която правех, аз останах в същото положение. Ако стоиш втренчен в една стена сутрин от четири вечер до девет, ти си доста близо до нищото. А в лудницата имаш благоприятна възможност да се взираш.”
Когато го пуснали станало по-зле. Той бил по-луд; насочил пистолет към някой, но не можел да каже кой. Бил изправен на съд и подложен на продължителна електрошокова терапия, същата като описаната от Кен Киси в “Полет над кукувичето гнездо”.
Чудя се: дали той си спомня начина, по който това става?
“Ами, слагат ти едно малко гумено нещо в устата и после ти дават лекарство като кураре, използвано от южноамериканските индианци за техните стрели. То спира дробовете ти преди да спре ума ти. Преди шока чувството е сякаш се давиш. Един път се събудих и си помислих: къде съм, по дяволите! Имах чувството, че съм в къщата на леля Флоси, която харесвах като дете. Мислех, че съм препил.” Той се смее. “Мисля, че това беше след 14-тия електрошок.”
Когато жена му отива да го види, тя разбира, че нещо не е наред, но не знае какво. Една медицинска сестра започнала да плаче, защото знаела, че жена му се е развела с него, докато е бил в болницата. “Забавното около душевноболните хора, казва той, е, че те са един вид обратното на това да бъдеш известен. Никой не ти завижда.”
Пърсиг запазил малка част от предишното си аз, въпреки терапията. Той разбрал, че ако каже на някой, че е един просветлен зен ученик, биха го затворили за 50 години. Затова започнал да работи върху нова стратегия, чрез която идеите му да бъдат разбрани. Захванал се с книга, базирана на едно пътуване с мотоциклет, което направил със своя син, Крис, от Минесота до Дакота през 1968. “Тя ме беше обсебила. Започнах с малко есе. Исках да пиша за карането на мотоциклет, защото толкова се забавлявах, докато го правех, а есето прерасна в книга.”
Когато книгата излиза през 1974, редактирана до 800 000 думи и отхвърлена от 121 издателя , изглеждало, че веднага е уловила нуждите на времето. Джордж Щайнер в “Ню Йоркер” я оприличил с “Моби Дик”. Робърт Редфорд се опитал да купи филмовите права (Пърсиг отказал). За Пърсиг, обаче, тя станала трагична книга по няколко начина. В основата и е приятелството му с неговия син, Крис, тогава 12 годишен, който разстроен от манията на баща си, също изглеждал на ръба на разстройство. През 1979, 22 годишен, Крис бил намушкан и убит от крадец, когато излизал от Зен центъра в Сан Франциско. Следващите издания на книгата съдържат трогателен послеслов, написан от Пърсиг. “Аз мисля за него, представям си го, той все още ми липсва”, казва той сега. “Не беше перфектно дете, вършеше много глупости, но той беше мой син…”
Питам какво е мислил Крис за книгата и лицето му малко се напряга.
“Той не я харесваше. Той каза: “Татко, прекарах страхотно на онова пътуване. Но цялото беше грешка”. Тя го хвърли в ужас. Има неща, за които още не мога да говоря. Катагири Роши, който ми помогна да основа Зен център в Минесота, пое отговорността за него в Сан Франциско. Когато Катагири държа реч на погребението на Крис, сълзи заливаха лицето му. Той страдаше едва ли не повече от мен.”
Когато синът му умрял, Пърсиг бил в Англия. Той плавал през Атлантическия океан с неговата втора жена, 22 години по-млада от него, която срещнал, когато тя дошла на яхтата му, за да го интервюира. И никога не слязла. По това време той работел върху “Лайла”, продължението на първата му книга, която допълнително изследва идеите на Федър в контекста на пътуване по река Хъдзън с Лайла, една съсипана прелъстителка, като негов екипаж.
Книгата е по-мрачна и по-объркана от “Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”, въпреки че тя носи много от заряда на неспокойния ум на Пърсиг. “Ако трябваше да я напиша днес, казва той, би била много по-весела книга. Разрешавам нещата в “Лайла”: тъгата от миналото, и особено смъртта на Крис, са там. Мисля, че “Зен” беше една напълно вдъхновена книга, но аз исках да отида в друга посока с “Лайла” и да напиша нещо, което изследва един по-гаден, по-депресиращ живот…”
Надявал се е, че “Лайла” ще пренесе “метафизиката на качеството” от лавиците на Ню ейдж към тези на философията, но това не се случва. Въпреки че уебсайтът, посветен на идеите му, получава 50 000 поста, включително и от академичните среди, той е разочарован, че книгата не е получила по-значително внимание. “Повечето академични философи я пренебрегнаха или я оплюха безшумно и аз се питам защо се получи така. Предполагам, че трябва да се направи нещо с моето настояване , че “качеството” не може да бъде дефинирано”, казва той.
Това желание да бъде присъединен към философския канон изглежда, при всеки случай, странно, тъй като силата на книгите на Пърсиг стои повече в динамичното персонално търсене на ценностите, отколкото в някакво постоянно твърдение за него. Но може би, в края на краищата, всеки борещ се срещу статуквото иска да бъде признат.
Той все още плава. Живее в провинцията на Нова Англия и току-що е бил на Мейнските острови с жена си със същата лодка, която е описал в “Лайла” – перфектно поддържана, разбира се. Казва, че тези дни живее в киберпространството, където идеите му могат да циркулират свободно. Планира да се научи да танцува танго и да посети Буенос Айрес. Тъкмо е открил YouTube. Обаче вече не пише и почти не чете. Чудя се дали старата депресия понякога се връща?
“Напоследък съм я преборил”, споделя той. “Не се връзва с живота ми по никакъв начин. Имам пари, слава, щастлива съпруга, дъщеря ни Нел. Но аз за пръв път ходих на психиатър. Той обясни, че това е химически дисбаланс, предписа ми лекарства и депресията изчезна.”
От друга страна, казва, че се опитва да живее по най-добрия начин според “неговата дхарма”: да бъде центриран. Попитах го дали се страхува от смъртта.
“Не се тревожа за нея. Ако прочетеш “101 зен истории” ще разбереш, че тя е нещо естествено. Наистина не ми пука за смъртта, защото смятам, че не съм пропилял този живот. До преди да бъде публикувана първата ми книга, аз имах целия този потенциал, но хората казваха, че съм се провалил. След всичко това бих могъл да кажа: “Не, аз не се провалих.”
Той се усмихва. “Случи се така, защото през цялото време слушах различни източници.”
Бисери на Пърсиг:
- Буда живее толкова удобно във виртуалното пространство или в зъбните колела на предавките, колкото и на върха на планината.
- Метафизиката е ресторант, в който можеш да получиш меню от 30 000 страници, но не и храна.
- Традиционният научен метод винаги е бил, в най-добрия случай, 20-20, ретроспективен. Добър е за разбирането къде си бил. Добър е за изследване на истината, която си мислиш, че знаеш, но той не може да ти каже в коя посока да поемеш.
- Защо, например, трябва група от прости, устойчиви съединения от въглерод, водород, кислород и азот да се борят билиони години, за да се организират в един професор по химия? Каква е причината?
- Само зен, който можеш да намериш по върховете на планините, е зен, който можеш да оставиш там.
Настоящето и зен
Роден на 6 септември, 1928 в Минеаполис.
Баща му бил лектор по право, а майка му шведка. Пърсиг се оженил за Нанси Ан Джеймс през 1954. Имат двама сина: Крис и Тед, сега на 48. Понастоящем е женен за журналистката Уенди Кимбъл, от която има 25 годишна дъщеря, Нел.
На девет годишна възраст е бил осъден да има коефициент на интелигентност 170. Започнал да следва в Минеаполския университет на 15, но постъпил в армията през 1946, служейки в Корея, преди да се върне в университета да учи философия. После учил в Бенарес в Индия.
“Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет” е записана в “Книгата на рекордите на Гинес” като бестселър, отхвърлен от най-много издатели. Продадена е в 5 милиона копия по цял свят.
“Лайла” е публикувана от “Алма букс”. Подписано, ограничено издание е достъпно в селекцията на Уотърстоун.
Превод от английски: Lady Silence
Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.
0 коментара:
Публикуване на коментар