Добронамереността винаги е относителна. Доброто за едни е лошо за други, но не за това ми се пише сега. Искам да разкажа как един път в стаята ми беше влязъл щурец. Харесвам песните на щурците, но да идват отвън. Не ми се иска да спя с щурец в стаята, не ми се иска и щурец да ме събужда. Чух го аз да свири някъде около леглото ми, потърсих, порових. Упорита съм за дребните неща, макар да не съм техния бог. Нюансите и дреболиите ме привличат, сякаш там усещам пулсациите на живота. Сякаш онази сила, която ни е създала, се е скрила в дреболиите. Големите неща са си просто големи, те са очевидни, очевадни и дори отчайващи понякога. Та за щуреца ми беше думата. Надничах, търсих и го видях, но не знаех как да реагирам, какво да направя и как, че хем да не го изпусна, хем да не го убия.
Не съм по логиката, та не помислих много добре кое ще е най-правилното. Наскоро си говорихме с един познат, че можеш да започнеш с логика, но ако оставиш тя да те движи, и не продължиш с интуиция, доникъде няма да стигнеш. Не знам дали е прав, но се случва така, че дори не мога да започна с логиката. Та открих аз щуреца и много бързо взех едната ми пантофа и го захлупих с нея. После затичах за хартия, с която да го взема, вдигнах пантофата и... какво видях! Бях го размазала! Не исках! Не, в никакъв случай не исках, защото гледката не беше подходяща за мен. Щурецът беше пълен с нещо, напомнящо смляно жито. Бяло и еднородно. А сега!? Какво щях да правя с този труп до леглото ми. Беше полунощ, аз – сама. На мен се падаще гадната задача да се спрявя с последиците от убийството, което бях извършила току-що.
С подготвената хартия го взех и изхвърлих в кофата за боклук. Но гледката не ме оставяше. И нито затварянето на очите, нито широкото им отваряне, нито дори широкото им затваряне, ми помагаше. Представях си онова мъртво нещо, повдигаше ми се и ми беше съвестно едновременно.
Всъщност преди десетина дни се сетих за убития щурец. Бях на едно от онези места, на които ние жените ходим да се разкрасяваме. Там чух две истории. Разказани ми бяха от моята помощничка в сдобиването с красота. Синът и отишъл при някаъв празен басейн с други деца, видели в него малко мишле, той го взел в шепата си и го покрил с другата. А когато я вдигнал мишлето вече не дишало. Явно сърцето му се пръснало от страх. Момчето така се разстроило, че се прибрало в къщи и много, много плакало, търсейки утеха в добрите си намерения и в безобразно бързия пулс на мишките.
Майка му го успокоила със своята история. Когато била дете гълъб паднал в двора, бил малък и не знаел как стоят нещата в птичия свят. Тя преценила, че е гладен, започнала да слага трохи хляб в човката му, слагала, слагала...Надула се шията му и то получило съдбата, сполетяла мишлето.
Сигурно всеки от нас има по един такъв невинен повод да се чувства виновен. Обаче дали, когато пораснем, забелязваме как продължаваме да унищожаваме някой нюанс в пространството на битието и дали убийството на някоя недовършена прегръдка ни пречи да спим? Как става така, че забравяме да плачем, когато убиваме...
Сега, когато пиша всичко това, съм в Южния парк и се чувствам като Карл Густав Юнг с онзи известен случай от неговата практика. Опитвал се да убеди своя пациентка в синхроничността, тя не вярвала, но тъкмо му разказвала един свой сън със скарабей. Юнг погледнал през прозореца, от който чул почукване. Видял голям, красив екземпляр. Посочил и го и тя се убедила в теорията му, че няма нищо случайно.
До мен една майка кърми дребното си сукалче. Усмихва ми се, аз – отвръщам. Току-що не убих една усмивка. Ще спя ли добре тази нощ?
Автор: Lady Silence
0 коментара:
Публикуване на коментар