Last Love

Индустрията 2012

2012-01-11T21:07:00.022+02:00

Вече всички разбрахме, че краят на света ще настъпи на 21 декември 2012 г. Или на 22, или на 23 декември. Има разминавания с ден-два, но това не е от съществено значение. Важното е, че ей го на, идва този така плашещ край, който не дойде през 2000-та година. Но тогава, разбира се, достъпът до Интернет не беше така масов, съответно възможността за всяване на страх и контрол подмолно беше по-малка, макар че телевизията, радиото и вестниците са си вършили работата съвестно в тази посока. Но пък интернетът нали ние го правим, не някакви чичковци с костюми и дами с вчесани коси??! След като поотмина модата на Паулу Коелю, дойде ред на майският календар. Силиконови мъже и жени (силиконът се имплантира в мозъка) постват всякаква веселяшка информация по темата 2012 в профилите си (а профили всякакви и навсякъде), поднасят я на софрите си, особено ако ядат хайвер и особено, ако им е празен хладилникът (няма разлика във финансовия статус, но крайностите се изявяват по-активно), издават книгите си с получените спешни послания от зейналата като яма, разбирай отворена, чакра на третото око.

И така, идва уникалната дата, подготвяйте се, хора! Имате уникален шанс, ако се запасите със свещи и достатъчно вода и храна за три дни, в които ще е съвършено тъмно и ужасно, да преминете в петото измерение. А какви ще ги вършите там? Баклава на корем, море от уиски и интелектуални разговори до зори. А, да, какви зори?! То там мрак няма да има, най-малко три слънца, айде да не сме стиснати, да ги кажем пет. За да има синхрон – в петото измерение трябва да греят пет слънца, в пет различни цветове. Значи, да обобщим – ще преминат онези, които имат запаси, а които нямат или не искат да имат… ми, не знам, да му мислят. Индустрията 2012 г. не се интересува от тях, защото първо – те няма да са добри купувачи, щом няма да се запасяват и второ – не се страхуват, т.е. ползата е никаква.

Да, светът се променя. И няма да употребя така характерния за нашия език чалга израз ‘ във всяко едно отношение’, просто, защото не е така. Ние продължаваме да се интересуваме от случващото се извън нас, а какво се случва отвътре няма никакво значение. Как можеш да се похвалиш с невидимото? Спираме да ядем месо, ходим на йога, после спираме да си готвим даже, ставаме вегани и специалисти по възнесение. Тези дни видях ценоразписа на един наш си, роден такъв специалист – срещу 2 500 лв. ( две хиляди и петстотин лева словом) се разделяш с блокажите в теб, а срещу 1 200 лв. (хиляда и двеста лева словом) всичко ти е уредено за напред. Т.е. ние правим неща, с които търсим гаранция, че бог ще ни хареса и приеме в петото измерение. Отделно се запасяваме с храна и свещи и за всеки случай, като добри миряни разпространяваме информацията за това, за да не остане някой неразбрал и липсата на състрадание да се окаже пречка за възнесението. А даже и не е лошо да участваме я в някоя фейсбук групичка, я във форум, за да си казваме колко се обичаме, колко сме си благодарни и да цъкаме ‘харесвания’ на воля. А малко след това с голямо удоволствие да оплюем комшийката, че си е проснала евтините гащи със съмнително петно, да мамим мъжа си/жена си, лъжейки го/я в ‘прекрасните’ очи и пак малко след това да не направим каквото сме обещали, защото винаги си имаме оправдание...

Това е то, 2012 и възнесението - поредното промиване на мозъци, докато реалната възможност да достигнем до себе си стои и ни чака там, някъде ‘вътре’. И не струва пари, и не задължава с харесвания и следване на модни течения/учения. Но и не прави его. Напротив, достигането до себе си е равно на смърт на егото (Его = желанието да сме повече + страхът, че сме по-малко). А къде сме ние? Къде си ти? Какво е достигане до себе си? Това е да приемеш празнотата в себе си и вместо да бягаш от нея, пълнейки я с всичко възможно и невъзможно, да я приемеш без отричане. Нея я има във всеки от нас и тя ни прави еднакви, нищо, че някои сме обградени с много хора и с много предмети и с още толкова идеи и идеализации с цел да я запълним. Твоята самота плюс самотата на някой друг ще доведе до повече самота, а не до елиминирането и. Твоята самота плюс многото предмети ще те направят алчен и арогантен. Твоята самота плюс идеи, които не разбираш, ще те направят фанатик. Затова не се опитвай да бягаш. Няма къде да отидеш, свършекът на времената чука на всяка врата и ти не си специален, за да те подмине.

Краят на света е днес. Точно сега и точно тук. Тази вечер, тази нощ и тази сутрин, когато пиеш кафето си и се ровиш във виртуалното пространство. Предлагам ти да се поровиш в себе си, да видиш какво има там и да осъзнаеш, че ако лъжеш някой друг лъжеш само себе си. Не се лъжи, че си различен, че вървиш по Пътя и знаеш разни тайни, които ще ти донесат облаги. Различността се живее и не се размахва като спечелена купа от състезание по спортна стрелба (т.е. уцелих достатъчно балами…ъъъ, мишени де, които да ми вярват), тя не се заявява като победа и не е повод за насиленорадостни купони. Тя е самата радост и различен е онзи, който знае, че е еднакъв. С всеки друг. Само, че е срещнал самотата си и е спрял да си играе на криеница с нея. И тогава е станал неповторим, а самотата му се е превърнала в осъзнаване – че нещата се правят заради самите тях, а не са средства за нещо си (да подскажа – за бягства) и се живее заради самия живот – защото е прекрасно просто да си жив, усещайки с всяко свое вдишване и издишване многообразието около себе си. Прекрасно е да си жив дори в един умиращ свят.

Умира светът на ролите и преструвките. Ролята на презапасен разумен човек няма да мине. Не става дума за физическо оцеляване и не в него е идеята. Става дума за място, на което се преминава чрез сърцето, освободено от сметкаджийството на ума. Иначе какъв е смисълът на всичките послания за осъзнатост, нов морал и обичане? Ако пак всичко се свежда до едното физическо оцеляване. Не бъркай индустрията с осъзнатостта, те нямат общо или по-скоро индустрията иска да спре осъзнатостта. Но решението е твое. Но само, ако знаеш какво е да взимаш собствени решения, а не да ти обясняват и да те убеждават, че ти си ги взел.

Автор: Весела Иванова

Карта на нивата на човешкото съзнание според Дейвид Хокинс*

2011-12-26T17:11:00.035+02:00

Въпрос: Кога човек започва своето духовно търсене, наречено просветление?

Хокинс: Започва с това кой е и какво е – съвсем просто е. Цялата истина е в него. Нека използва доказаните във времето учения като пътеводители.

Дейвид Хокинс, доктор по философия и дипломиран психиатър, създава картата за нивата на човешкото съзнание (известна също като скала на съзнанието), за да документира духовната реалност, използвайки техника, наречена приложна кинезиология, базирана на мускулно тестиране. Изследването е научно доказано и публикувано в докторската дисертация на Хокинс със заглавие ‘Качествен и количествен анализ и калибриране (измерване) на нивото на човешкото съзнание’, едно подробно разглеждане на скалата на съзнанието и нейната значимост като основа на новаторската му книга ‘Сила срещу насилие: скритите детерминанти на човешкото поведение’ (1995 г.).

Накратко, всяко ниво на съзнание съответства на определено човешко поведение и разбиране на живота и Бог. Всяко ниво отразява съответстващото му поле от енергия, която съществува извън нашия триизмерен свят. Номерата на скалата представят логаритмичното измерване на нивото на човешкото съзнание и отговарящото на него ниво от реалността.

Според Дейвид Хокинс ние като хора живеем на доста различни нива на съзнание. Всички те могат да бъдат проверени чрез мускулно тестуване по логаритмичната скала от 1 до 1000. Той твърди, че всеки човек, всяко понятие, мисъл или обект, които са калибрирани на 200 или повече са позитивни (сила), а всичко по-надолу е негативно (насилие).

Таблица на нивата на човешкото съзнание

Гл.точка-Бог:	Гл.точка- живот:	Ниво:	Точки:	Емоция:	Процес:
Аз	Е	Просветление	700-1000	Неизразимост	Чисто съзнание
Всичко живо	Перфектен	Мир	600	Блаженство	Озарение
Един	Завършен	Радост	540	Спокойствие	Преобразяване
Любящ	Приятен	Любов	500	Уважение	Разкриване
Мъдър	Смислен	Интелект	400	Разбиране	Абстрахиране
Милостив	Хармоничен	Приемане	350	Опрощение	Трансцеденталност
Вдъхновяващ	Обещаващ	Готовност	310	Оптимизъм	Намерение
Даващ възм	Задоволителен	Неутралност	250	Доверие	Освобождаване
Позволяващ	Осъществим	Смелост	200	Утвърждаване	Разгръщане
Безразличен	Искащ	Гордост	175	Презрение	Възгордяване
Отмъстителен	Антагонистичен	Гняв	150	Омраза	Агресия
Отричащ	Разочароващ	Желание	125	Ненаситност	Робство
Наказващ	Плашещ	Страх	100	Тревога	Отдръпване
Пренебрежит.	Трагичен	Скръб	75	Съжаление	Униние
Осъждащ	Безнадежден	Апатия	50	Отчаяние	Отказване
Отмъстителен	Зъл	Вина	30	Обвиняване	Разрушение
Презрителен	Мизерен	Срам	20	Унижение	Елиминиране

Нива:

1. Срам (1-20)

Хората на това ниво се чувстват унизени, имат ниско самомнение и са параноични. Обикновено човекът, който вибрира на това ниво, усеща, че е изгубил себе си, желае да е невидим, чувства, че той не струва нищо. Някои хора на Срама стават твърде ригидни и/или невротични перфекционисти. Вибрирането на това ниво за дълги периоди от време води до елиминиране (на себе си или на другите) чрез самоубийство, превръщане в сериен убиец, изнасилвач, морален екстремист, който налага своите присъди върху другите. Човекът на ниво Срам приема живота за нещастие.

2. Вина (30)

На това ниво витаят угризенията на съвестта и чувството за вина. Използвани съзнателно или подсъзнателно да манипулират, те съответстват на определени форми на мислене и поведение. Обикновено са обявявани от обществото ни чрез публично наказание или сочене с пръст, от религиозните институции чрез преосмисляне на понятията ‘грях’ и ‘спасение’, актове на ритуални убийства за умилостивяване на по-висшите същества и т.н. Това ниво предизвиква разрушение.

3. Апатия (50)

Това ниво води до отчаяние и безпомощност. Хората тук са нуждаещи се и зависят от помощта на другите - такива са бездомните, бедните, възрастните. Заради това, че тази вибрация се усеща като ‘тежка’ и се възприема като товар от околните, много хора обикновено избягват тези, чието съзнание е на това ниво. Например виждаме как бедните и нещастните стоят встрани от обществото. Също така често попадаме на ситуации, в които възрастни са изоставени от собствените си семейства, защото на тях се гледа като на проблем. Това ниво се характеризира с отказване, което означава, че някой дава силата си на другите. Животът бива възприеман като безнадеждност.

4. Скръб (75)

Характерни за това ниво са чувства като съжаление, тъга и загуба. Много хора са тук във времена на загуби – на любов, приятелство, притежания, работа, пари и т.н. Последствията са оплакване, угризения, вкопчване в това, което се е случило. Хората на това ниво виждат униние и пустота навсякъде в света и в живота си, който възприемат като трагедия. Скръбта е по-високо ниво от апатията, защото тук е налице повече енергия, въпреки тъгата и загубата.

5. Страх (100)

Енергията на това ниво е ориентирана към безпокойството. Обичайните страхове тук са страх от отхвърляне, страх от провал, страх от несигурност, страх от промени, страх от остаряване, страх от смъртта, страх от непознати. Тези емоции често биват изпитвани от бизнесмените и политиците при изпълнение на плановете им. Страхът води до параноя и може да се превърне в обсебване. На това ниво човек вижда всичко несигурно като страшно и го преодолява чрез оттегляне. Така страхът възпрепятства личното израстване. Тук светът се възприема като плашещ.

6. Желание (125)

На нивото на желанието доминираща е ненаситността. Тук имаме хора, преследващи парите като крайна цел, която ще им осигури по-добър живот; тук са и самотниците, които искат да са в романтична връзка, вярвайки, че така животът им ще е пълен; и търговците, провокиращи желания в човешкия ум чрез съблазнителни реклами и обещания за щастие при консумация на определени стоки; също и модната индустрия, използваща желанията за увеличаване на привлекателността – това са само някои от тях. Пристрастеностите са продукт на желанията, като например такива за храна, видео игри, забавления, секс, пазаруване, сдобиване с пари и власт и т.н. Тук човек е впримчен в заробването, защото емоцията на желанието е безкрайна. Възгледът за живота е разочарование, което настъпва след като човекът не е могъл да постигне някое желание. Желанието е по-високо ниво от Страха, защото искането на нещо подтиква хората да действат, а не да се оттеглят в ъгъла.

7. Гняв (150)

На това ниво емоцията е омраза. Гневът изразява себе си като негодувание, разочарование и дори отмъщение. Обичайните прояви на гнева в обществото са активизъм в подкрепа на дадени каузи (за опазване на околната среда, за правата на животните, за страните от третия свят, за бедстващите райони), борба за равноправие, участие в социални движения. На персонално ниво гневът се изразява в раздразнителност, сприхавост, избухливост. Позитивният аспект на гнева са постигнатите резултати от женските движения и други масови протести в обществото, а негативният аспект е нападателното поведение и умишленото нанасяне на вреда. Тук човек преживява агресията. Гледната точка е антагонистична, личността въстава срещу другите, недружелюбна е, враждебна и действа в опозиция.

8. Гордост (175)

Хокинс посочва презрението като доминиращо чувство при Гордостта, но има и други мнения. Например, че личното достойнство е по-подходящо тук, а презрението идва като резултат от него. В съвременното общество гордостта се подкрепя и се смята за позитивна – например гордостта да си част от група, институция, компания, нация, религия, раса. Обаче това води до двойствена гледна точка, която действа като невидима сила, разделяща хората. Например, нациите съществуват, защото хората идентифицират себе си повече с географското местоположение, отколкото с някаква обща, световна идентичност. Религиите съществуват, защото хората са привързани към вярата си в бог и в определени ценности, които водят до разделение. В личен план гордостта е основана на притежания и външни условия, но това е доста уязвима позиция, тъй като същите условия могат да бъдат променени във времето. Гордостта се изразява в отричане и високомерие. На нивото на Гордостта човек увеличава Егото си, вместо да има обективен поглед върху нещата. Живеенето се възприема като уморително. В сравнение със Срама и Вината тук човек започва да се чувства позитивно. Обаче това е фалшив позитивизъм. Той зависи от външните условия като здраве, обществено положение или сила. А също е и източник на расизъм, национализъм и религиозен фанатизъм.

9. Смелост (200)

Тук ключова емоция е увереността. Това е разделителната линия между Силата и Насилието, където човек започва промяна чрез използване конструктивността на Силата вместо деструктивността на Насилието. Това е първата точка на събуждане от спящото състояние. На по-ниските нива от това светът изглежда безнадежден, трагичен, плашещ, изискващ. Хората под 200 възприемат себе си като жертви, оставени на снизхождението на живота и обекти на насилие от външния свят.

На нивото на куража възприемаме света като вълнуващ и пълен с възможности. Тук човек преживява самостоятелността и започва активният му стремеж към израстване – където съществуват пропуски ще бъдат поправени. Например усвояване на нови професионални умения, ново образование, отдаване на лично усъвършенстване. Защото тук човек е способен да впрегне Силата, за да се справи с обстоятелствата в живота си. Хората на по-високите нива (над 200) осъзнават, че щастието им и живота им се намират в самите тях.

10. Неутралност (250)

Емоциите на това ниво са увереност и сигурност. Тук хората не осъждат, обективни са и виждат нещата такива, каквито са. Не са привързани към притежания, обстоятелства, резултати и могат да се справят лесно с трудностите. И да не успеят да получат нещо са доволни, щом се сдобият с друго вместо него.

Това състояние не е апатия – силата на неутралността идва от едно позитивно виждане, когато човек осъзнава неговите сила и способности и няма нужда да доказва нищо на никого. Апатията се корени в чувството за изоставеност от себе си и от света, а като резултат от това идват равнодушието и отегчението от всичко наоколо. Тук човек се освобождава от всичко и светът бива възприет като задоволителен. Покрай такива хора се живее лесно, обаче е трудно да бъдат ангажирани с определени идеи и каузи, защото са напълно независими от каквото и да е.

11. Готовност (310)

Тук оптимизмът е в прилично количество. На това ниво хората са отворени да правят всичко – те не са обвързани с мненията на другите, нито с ограниченията, които им поставят. Например, биха работили и по-ниско квалифицирана работа, ако не си намерят по-подходяща. Забележителната разлика между Готовността и нивата под нея е в желанието нещата да се правят добре (заради самото правене), отколкото просто да се правят. Някой на ниво Готовност може лесно да се съвземе от някой неуспех, лесно адаптивен е и искрено отворен към всеки. Постига успехите с лекота. Процесът, през който преминава човекът на това ниво, е намерение (да се прави каквото и да е). Животът се възприема като надежден. На това ниво се намират хората, които се справят извънредно добре в кариерите си и в бизнес начинанията, обаче тук следва въпросът дали тези хора инвестират енергията си по най-добрия начин.

12. Приемане (350)

Това е вторият ключов момент, в който човек напълно се събужда от спящото си състояние. Тук стои окончателното осъзнаване, че той е създателят на живота си, обратно на позицията някой друг или нещо друго да е отговорно. Той или тя осъзнава 1) социалните конструкции в живота си като семейство, общество, нация, религия, професия, 2) способен/способна е да отстрани ограничаващите вярвания, гледни точки и условия, с които е обграден/а и 3) може съзнателно да организира живота си над и отвъд тези социални конструкции. Характерно поведение на това ниво е приемането в противоположност на отричането, търсенето в противоположност на отсъждането на добро или лошо, мисленето в перспектива в противовес на краткосрочните планове, приемането на живота такъв, какъвто е в противоположност на съпротивата, както и стремежът към усъвършенстване и израстване. Доминиращата емоция е опрощението. Процесът, който човек преживява е трансцедентността, издигането над това, пред което животът ни изправя. Светът се възприема като хармоничен.

13. Интелект (400)

Емоцията е разбиране и разумност. Човек търси много информация и я анализира до най-малките подробности преди да си направи изводи. Тук са Нобеловите лауреати, лидерите в науката и медицината, великите мислители. Обаче Интелектът попада в капана на прекаленото интелектуализиране на концепциите и теориите. Когато теориите се сблъскат и всеки аргумент е сам за себе си, се стига до блокаж и неспособност да се разрешат противоречията. Това води до разсеяност и несправяне с данните. Тук животът е смислен.

14. Любов (500)

Тук е безусловната любов – любов, която е чиста, решителна, непоколебима, неподчинена на външните условия. Това не е любовта, представена в масмедиите, основана на похотливост, желания, гордост, контрол, привързаност, привличане, ревност и притежаване. Въпреки че медиите често представят любовта и омразата като противоположности, омразата се корени във високомерната (желание за контрол/притежаване) и неистинска любов.

Уважението е главната емоция на нивото на безусловната любов. Тук дуалността вече е илюзия и чувството, че всички сме свързани измества усещането за отделеност. Безусловната любов е освен към себе си и към всеки друг. Докато Интелектът работи със специфични данни, любовта обхваща цялото, увеличавайки по този начин възможностите за внезапно осъзнаване. Този аспект е свързан с интуицията. Процесът, през който се преминава тук, е разкриването. Светът се приема за добро място, няма разделение, страх или негативност. Хокинс твърди, че само 0.4 % (1 на всеки 250 човека) от населението някога са достигали до това ниво.

15. Радост (540)

Доминиращите емоции са спокойствие и състрадание. Това е вътрешната радост, която всеки миг извира от самото съществуване, а не от някакъв външен източник. Това е нивото, което обитават светците, напредналите духовно, лечителите, великите художници, архитектите (които създават велики катедрали на принципа на свещената геометрия), вдъхновяващата музика и въобще всички форми на красотата. Тук хората се отличават с огромно търпение и непоколебим позитивизъм пред лицето на ужасни нещастия. Светът бива възприет като единство от съвършенство и красота. Налице е мотивация за отдаване на себе си на самия живот, вместо на отделни хора. Извършва се метаморфоза (личността излъчва сияние), а третото око се отваря. Случват се т.нар. чудеса, когато някой е достигнал до такова съзнание. Близките до смъртта преживявания са духовно трансформиращи и позволяват на индивида бързо да стигне до тук, дори и да е временно. Сократ е пример за това ниво.

16. Мир (600)

Емоцията е блаженство. Тук вече няма разстояние между наблюдаващия и наблюдаваното. Това ниво се асоциира с опит, обозначен от такива термини като отвъдност, себереализация и Христово съзнание. Хората стават духовни учители, велики гении в своята област с огромно влияние върху цялото човечество, а някои работят анонимно за подобряването му. Те излизат извън обсега на традиционните религиозни структури и ги заменят с чистата духовност, от която водят началото си религиите. Всичко се възприема като взаимосвързано от една безкрайна и невидима сила. Процесът, през който минава човек, е озарение, а светът е възприет като перфектен. Понякога светските дейности липсват напълно. Умът е съвсем успокоен, спрял е да работи с понятия. Тук се постига просветление, както и по-нагоре. Въпреки че светът е същия, който виждат и другите, той става безспирно движещ се и изящно организиран еволюционен танц, в който приемането и източникът са изумителни. Хокинс твърди, че това ниво се достига само от 1 на 10 милиона. Той калибрира книгата ‘Курс по чудеса’ на около 600 (собствените си книги калибрира между 850 и 999). В присъствието на мира всички неща са възможни: любов, състрадание и опрощение. Това също е и нивото на кинезиологията.

(605) – Това е нивото на Кабала и Ауробиндо.

(610) – Нивото на Лао Дзъ и учението му.

(630) – Тук е калибрирана фразата Ом Намаха Шивая.

(660) – Възприемането на себе си като самото съществуване.

17. Просветление (700-1000)

Това е максималната енергия, която може да бъде възприета от едно човешко тяло и нервната му система. Никога не е съществувал човек със съзнание, калибрирано по-високо от 1000. Емоцията е неизказаност или с други думи – неизразимост. Това е връхната точка от еволюцията на човешкото съзнание. Най-знаменитите личности в историята на човечеството са достигнали това ниво – Кришна, Буда, Исус, Майка Тереза. Тук тялото е просто средство, в което обитава съзнанието. Човешкото съществуване обхваща всичко и надхвърля времето и пространството. Процесът е изразен като чисто осъзнаване, а светът просто ‘е’. В постигането на най-големия ни потенциал и живеейки по най-добрия начин, ние трябва да се стремим към най-високото възможно ниво, а именно към просветлението.

(705) – Нивото на Ригведа.

(700+) – Според Хокинс има 22-ма мъдреци, които са калибрирани на това ниво и по-нагоре. От тях 20 са на 800 или повече, от които 10 са на 900 и отгоре и един е на 990.

(740) – Мантрата Ом, като противоположност на Аум, което е сериозна промяна и се калибрира на крайно ниското ниво от 65. Тук също е и нивото на Новия завет, ако е включено ‘Откровението на св.Йоан’, както и нивото на Мохамед по времето, когато е писал Корана, преди да падне до 130, след като е хванал меча на 38 годишна възраст.

(760) – Мохандас Карамчанд Ганди

(780) – Сърдечната сутра и Лотосовата сутра

(795) – Бодхидхарма

(800) – Просветлен учител. Не се знае много за това ниво, но спасението на цялото човечество е главна грижа и задача.

(810) – Рамаяна

(840) – Азът е отвъд съществуването или в несъществуващото.

(850) – Висшия Аз като Логос. Това е и нивото на съвременния хиндуизъм, както и това на празнотата, единството, небитието, реалността като съзнание и реалността като осъзнатост.

(855) – Нивото на целостността

(890) – Хинаянският будизъм (малката колесница) и дзен будизма

(900) – На това ниво е бил будизмът през 6 век сл.н.е. Доктрината на тази религия се е влошила по-малко в сравнение с тези на другите религии.

(910) – Бхагаватгита

(930) – Езотеричното учение на Иисус Христос от 2 век сл.н.е., част от което е оцеляла в гностичните текстове.

‘След заминаването ми от тук ще се родят невежество и хитрост и ще ми припишат много думи, които никога не съм изричал и ще премълчат много неща, които съм изрекъл, но ще дойде ден, когато облаците ще се разсеят и слънцето на правдата ще изгрее, носейки спасение в себе си.’

Иисус, ‘Есейско евангелие на мира’

(970) – Упанишадите

(985) – Нивото на аватарите

Интересни факти:

- Концепцията и теориите зад тези опити се основават на над 20-годишен период на използване на разнообразни кинезиологични тестове и изследвания.

-Кинезиологията има почти 100% точност при всяко отчитане. Тя винаги дава отговорите ‘да’, ‘не’, ‘лъжа’, ‘истина’.

-Мускулите отслабват при лъжа и увеличават силата си при истина.

-Опит с ябълка, торена с естествен тор и с ябълка, третирана с пестициди.

-Опит с изкуствен подсладител (на езика, държан в ръка, скрит в плик) всеки път показва мускулна слабост.

-Всичко, което беше ‘лъжа’, даваше слабост в мускула.

-Чрез този тест хората могат да определят дали конкретен човек е честен, дали да влязат в интимна връзка с някого, дали да ядат определена храна, дали да отидат на избраната почивка и т.н.

-Примерите за сила се свързват със здравето, а примерите за слабост – с болест. Всяка мисъл, дума, емоция и действие отговарят на един от двата примера. Във всеки момент ние се движим или към здравето, или към болестта.

-Колективно съзнание: тези опити показват, че има една по-висша сила, която свързва всички и всичко. Това означава, че истината не може да бъде скрита, дори ако разумът не осъзнава тази истина. Чрез тези тестове хората са разбирали истината за такива неща, за които дори не са подозирали, че съществуват.

-Всичко се измерва на определено ниво от слабо до силно, включително книги, храна, вода, дрехи, хора, животни, сгради, коли, филми, спорт, музика и т.н.

-Голяма част от съвременната музика се калибрира под 200. А това води до поведение, асоциирано с по-ниските нива на съзнание.

-Повечето от филмите свалят нивото на хората, които ги гледат, под 200.

-Общото човешко ниво на съзнание се колебаело под 200 (около 190) много векове преди изведнъж да нарасне до 207 в средата на 80-те години на 20 век. По този начин предсказанието на Нострадамус за края на света е могло да бъде избегнато (той го е направил във времена, когато човешкото съзнание е било под 200). Оставането на света под 200 за дълъг период от време би причинило огромен дисбаланс, който несъмнено ще доведе до гибелта на човешкия род.

-Силата на няколкото индивида на върха на таблицата уравновесява неосъзнатостта на масите.

-1 индивид на ниво 300 уравновесява 90 000 души под ниво 200

-1 индивид на ниво 400 уравновесява 400 000 души под ниво 200

-1 индивид на ниво 500 уравновесява 750 000 души под ниво 200

-1 индивид на ниво 600 уравновесява 10 милиона души под ниво 200

-1 индивид на ниво 700 уравновесява 70 милиона души под ниво 200

-12 индивида на ниво 700 се равняват на 1 аватар (като Буда, Исус, Кришна) на ниво 1000.

-За каквото и да е смислено човешко удовлетворение не може дори да се говори преди 250, където в някаква степен започва да възниква самоувереността.

-Когато нивото на някого падне под 200, във всеки момент започва да губи силата си, да става по-слаб и по-предразположен към манипулация от околните.

-Някои аспекти от живота на даден човек са на високо ниво, докато други се калибрират на по-ниските нива. Взети заедно те определят средното ниво на неговото съзнание.

Коментар на нивата на съзнание:

1.Нивото на съзнание, в което си в момента, е средното ниво от всички нива, на които действаш (живееш). Обикновено вибрираме на ниво по подразбиране и се местим на по-горни или по-долни нива в зависимост от ситуацията. Всяка мисъл, всяко чувство и всяко действие съответстват на едно специфично ниво на съзнание, затова ако сумираме всички тях, получаваме нивото по подразбиране, на което се намираме. Рядко някой би поддържал еднакво ниво на съзнание за даден период от време. Дори в един и същ ден можем да се държим според определено ниво на съзнание в един контекст и на тотално различно ниво в друг контекст. Всичко, въздействащо на твоето съзнание, е стимул в живота ти. Това включва ситуациите, в които си, хората, с които прекарваш времето си, средата ти и т.н. В моменти на напрежение обикновено съзнанието пада няколко нива надолу. В зависимост от това как се справяш с напрежението нивото ти по подразбиране може да се вдигне до по-високо след неприятната случка.

2. Ти можеш да преминаваш през различни нива на съзнание. Сегашното ти такова не определя какво ще е нивото ти в бъдеще. То не е статично и подлежи на промяна. Всеки човек има възможността да се движи в нивата, това зависи от желанието му за развитие.

3. Разликата между нивата на Сила и нивата на Насилие:

Д-р Хокинс разделя съзнанието на две главни категории – едната е основана на насилието (под 200), а другата на силата (над 200). Хората на нивата на насилието вибрират на емоции, в чиято същност лежи страхът. Те са по-склонни към външен контрол над другите и над себе си (потискане, насилие, принуждаване, манипулиране, невъздържаност), за да постигнат желаните резултати. Тук например са престъпленията, войната, злоупотребите или дори авторитарното родителско поведение. Хората на нивата на Силата (обич, емпатия, разбиране) вибрират на емоции, основани на любовта. Те са изравнени все повече с настоящия момент и вселената и използват това, за да постигнат желаните резултати.

4. Всяко ниво може да е полезно или вредно в зависимост от нивото, на което се намираш самият ти. Например, Страхът (100) може да изглежда съвсем нежелателен, ако си на нивото на Желанието (125). Обаче, ако си на ниво Вина (30), да си около хора в състояние на Страх (100) е всъщност полезно за теб, тъй като това може да повиши вибрацията ти. Най-общо казано е по-ефективно да си покрай хора с по-високо съзнание, което е по-близо до твоето (в противоположност на голямо разстояние в нивата), тъй като на енергията ти и е по-лесно да постигне резонанс с техните. Когато хората са на твърде различни нива на съзнание, това може да доведе до безразличие и отчуждение. В този ред на мисли, когато повишаваш вибрацията си, става очевидно, че по-ниските нива са по-ограничени. Например, ако си на ниво Гордост, ще можеш да видиш как нивата на Срама, Вината, Апатията, Мъката, Страха, Желанието, Гнева възпрепятстват хората. А ако си на нивото на Приемането осъзнаваш, че съществата на нивата на Гордостта, Смелостта, Неутралността, Готовността възпират другите.

5. Д-р Хокинс твърди, че двете огромни бариери по пътя на духовното израстване са нивата 200 и 500. Смелостта (200) представлява радикално преместване от деструктивно и зловредно поведение в един цялостен начин на живот. В момента приблизително 78% от световното население е под това фатално ниво. Разрушителната енергия на това мнозинство би повлякла цялото човечество надолу, ако не беше балансиращото въздействие на останалите 22%.

Втората голяма бариера е Любовта (500). В този контекст любовта е начин на съществуване, а не емоция, както сме свикнали да я възприемаме. Причината това ниво да се достига толкова трудно е защото нашето его е твърде вкоренено в материята, а не в духа, който става очевиден при 500. 400 представлява нивото на разумността, направлявана от един линеен, механистичен свят на формите (съвременното общество, което включва напредък в медицината, науката, политиката и т.н.). Интересно е, че интелектуалните гении, включително Айнщайн, Фройд, Нютон, Аристотел са калибрирани на около 499. 500 представлява много трудна преграда и затова само 4% от населението е достигало дотам. Това ниво е преход от линейното и доказуемото (класическата физика) към нелинейната, безформена духовна реалност.

*Бележка на преводача:

Тази статия е резюмирана от различните източници по темата ‘Нивата на съзнание на д-р Хокинс’, на които попаднах във виртуалното пространство. Старах се да съгласувам използваната информацията при превеждането и написването на този текст.

Върху Дейвид Хокинс са оказали влияние различни учения и учители, но искам специално да посоча Екхарт Толе. Ако съумеем да гледаме на себе си, на всички и всичко около нас като на вибрация на определено ниво, по-лесно ще разпознаваме кога храним егото си и кога преминаваме в състояние на не-ум.

Превод: Весела Иванова

Публикувано и в Спиралата (www.spiralata.net)

Любовта като храна

2011-10-27T14:04:00.005+03:00

Животът такъв, какъвто е… Аз го разделям на три части: закуска, обяд и вечеря. Детството е закуската. И ако се случило така, че тази сутрин не си закусвал, ще си твърде гладен, прекалено гладен по обяд. А ако пропуснеш и обяда, вечерта, разбира се, ще си направо полудял. Любовта е храна и затова разделям живота на три: закуска, обяд и вечеря.

Любовта е храна: храна за душата. Когато детето засуче от майчината гръд за пръв път, то приема две неща, не само мляко. Млякото влиза в тялото му, а любовта в душата. Любовта е невидима така, както е невидима душата; млякото е видимо така, както е видимо тялото. Ако имаше очи да видиш, би видял две неща да се вливат от майчината гръд в съществото на детето. Млякото е просто видимата част на любовта; любовта е невидимата част от млякото – топлината, любовта, състраданието, благословията.

Ако детето е пропуснало закуската си, когато стане младеж, ще има твърде голяма нужда от любов – а това създава неприятности. После ще е твърде нетърпелив да получи любов – това води до проблеми. А също и ужасно ще бърза в самата любов – а това носи неприятности, защото любовта израства много бавно, тя има нужда от търпение. И колкото повече бързаш в любовта, толкова по-голяма е вероятността да я пропуснеш.

Наблюдавал ли си себе си и другите? Хората, които имат особено голяма нужда от любов винаги страдат, защото постоянно усещат, че никой няма да я удовлетвори. Всъщност, никой не може да им стане майка отново. В отношенията майка-дете от детето не се очаква нищо. Какво може да направи детето? То е безпомощно. Няма какво да даде. Най-много да се усмихне или да следи с очите си къде отива майка му, това е всичко. Малки и хубави жестове, но то наистина не може да направи нищо друго. Майката трябва да дава, а детето трябва да получава.

А ако по време на закуската си пропуснал това, ще търсиш жена, която да ти бъде майка. Но една жена си търси любовник, не син – и неприятностите вече са сигурни. Освен ако случайно не намериш жена, която си търси син. Тогава нещата ще се получат, тогава двете болести ще си паснат.

Това винаги се случва: песимистът си намира оптимист, садистът винаги си намира мазохист, доминиращият винаги си намира някой, който има нужда да бъде доминиран, така че да са подходящи един за друг. Никога не могат да се намерят двама мазохисти, живеещи заедно. Виждал съм хиляди двойки и досега не съм попадал на нито една, в която и двамата партньори да са садисти или и двамата да са мазохисти. Невъзможно е еднаквите да живеят заедно, те трябва да се допълват. Само противоположностите си подхождат и хората винаги се влюбват в своята противоположност.

Можеш да срещнеш жена, която си търси син, а това е доста грозно и много болно, защото е нормално една жена да си търси любовник, а не дете. Това е проблем и проблемът става много по-сложен: ако тя си търси син, това е неосъзнато и ако ти си търсиш майка, това също е неосъзнато. Всъщност, ако жената се опита да ти бъде майка, ти ще се почувстваш обиден. И ще кажеш: ‘Какво правиш? Аз да не съм дете? ‘. А ти ще търсиш майка. Хиляди, милиони хора търсят майка.

Ето защо мъжете се интересуват толкова много от женските гърди – иначе няма нужда да се интересуват от женските гърди. Интересът им просто показва, че по време на детството им, по време на закуската са пропуснали нещо. И това продължава, върти се в ума им, обсебва ги. Гърдите са за закуската. Защо и сега продължаваш да ги мислиш и да страдаш за тях?

Погледни ситуацията в дълбочина, защото отговорността не е твоя, ти няма какво да направиш. Сега не можеш да промениш майка си. Станалото станало, но ти можеш да го осъзнаеш – да осъзнаеш всички тези неща отвътре. И чрез осъзнаването им се случва чудо. Чрез твоето осъзнаване тези неща започват да изчезват. Те са прилепнали за теб само когато си напълно неосъзнат. А цялостното осъзнаване се превръща в трансформираща сила.

Затова просто бъди осъзнаващ. Ако отношението ти към любовта е детинско, стани съзнателен, разбирай, изследвай дълбоко. И само чрез осъзнаването то ще изчезне. Така че нищо друго не е необходимо. Не, че първо ставаш осъзнат, а после се запитваш: ‘А сега какво да правя?’ Моментът, в който ставаш осъзнат, то изчезва, защото ставайки осъзнат, ти ставаш възрастен.

Детето е неосъзнато. Детето живее в дълбоко несъзнание. Чрез осъзнаването ти ставаш възрастен, зрял, така че всичко, към което си прилепнал в твоето безсъзнание, изчезва. Така, както донасяш светлина в стаята и тъмнината изчезва, донеси осъзнатост в сърцето си.

А има хора, които са пропуснали и обяда си. В старите си години те стават онова, което наричаме ‘стар мръсник’. Тогава те мислят непрестанно за секс и за нищо друго. Може да не говорят директно за секс – може да говорят против секса, но ще говорят за секс. Това, че са против няма значение.

Ако отидеш да послушаш така наречените светци в Индия, ще ги чуеш да говорят непрекъснато против секса и да възхваляват брахмачария (полово въздържание – бел. прев.) . Тези хора са пропуснали обяда си. Сега е дошло времето за вечеря, а те вече са полудели. И знаят, че смъртта може да дойде всеки момент. А, когато смъртта се приближава и времето изтича между пръстите, е естествено да са нервни.

Тези невротични хора имат истории в древните писания, че когато медитират нимфи – красиви жени от рая – се появяват. И танцуват голи около тях. А защо трябва да правят такива неща? На кого му пука за един медитиращ на Хималаите старец? На кого му пука? Та той е почти мъртъв – на кого му пука? Тези нимфи от рая, те могат да намерят по-добри хора. Всъщност, много хора преследват нимфите и как ли те намират време да тормозят ришите (пророците – бел. прев.), тези така наречени светци? Не, няма какво да се направи нито с нимфите, нито с рая, нито с каквото и да е.

Просто тези хора са пропуснали и закуската, и обяда. И във времето за вечеря тяхното въображение си прави страшни шеги с тях. Такова е тяхното изгладняло въображение.

Направи си един опит: пости три седмици. И после навсякъде ще виждаш храна, навсякъде! Даже, ако съгледаш пълната луна в небето ще ти заприлича на хляб, на чапати (индийски хляб – бел. прев.). Така се случва, защото ще започнеш да си измисляш, твоето въображение си играе с теб.

А ако става така, състраданието никога няма да се появи. Движи се бавно, бъди буден, наблюдавай, обичай. Ако си сексуален, не казвам да се откажеш от секса. Казвам, правейки го, да си по-буден, по-искрен, по-задълбочен, така че сексът да се превърне в любов. А ако обичаш, тогава бъди обичащ и благодарен, донеси по-дълбока благодарност, радост, празнуване, молитва в това, медитирай върху обичането, така че то да премине в състрадание.

Ако не си бил състрадателен, не си мисли, че си живял правилно или че изобщо си живял. Състраданието е цъфтеж. И когато се случи на един човек, милиони биват излекувани. Всичко около него е излекувано. Състраданието е терапевтично.

Превод: Lady Silence

Източник: www.osho.com

Текстът е публикуван и в Спиралата ( www.spiralata.net )

Ошо за просветлението

2011-08-13T14:35:00.007+03:00

Просветлението е откритието, че няма нищо, което да търсиш. Просветлението означава да осъзнаеш, че не трябва да ходиш никъде. Просветлението е разбирането, че това тук е всичко, че това, което е тук и сега е съвършено, че това е, което е. Просветлението не е постижение, а разбиране, че няма нищо за постигане, че няма нужда да ходиш някъде. Ти вече си тук (в него) – и никога не си бил там. Никога не си бил далеч от тук. Бог никога не е отсъствал. Може би си забравил, това е всичко. Може би просто си заспал.

Вероятно си се изгубил в многото си сънища, но ти си тук. Бог е най-дълбоката ти същност. Затова първо е важно да не мислиш за просветлението като за цел, понеже то не е. Не е нито цел, нито нещо, което можеш да пожелаеш. А ако го искаш, няма да го постигнеш. Чрез желаенето на хиляда и едно неща един ден ще разбереш, че всички желания са безсмислени. Всичките ти желания те водят до разочарование, всяко поредно искане отново те хвърля в пропастта. Това се случва от милиони години, но ти не спираш да се надяваш, не спираш да мислиш, че точно това поредно твое желание, което сега се ражда в теб, може би ще те отведе в рая.

Точно това желание ще ти донесе онова, за което си копнял, онова, което ще те удовлетвори. Отново и отново се заражда надежда. Просветлението е когато всяка надежда изчезне. Просветлението е изчезването на надеждата. Не се тревожи, като казвам, че просветлението е състояние на безнадеждност – това не е в негативен смисъл. Вече не се появява надежда, вече не се появяват желания. Бъдещето е изчезнало. Когато няма желания, няма нужда и от надежда. Платното на бъдещето се нуждае от желания. Ти рисуваш желанията си на платното на бъдещето – когато няма нищо, което да се нарисува, защо да се тревожиш излишно за платното? Просто го изхвърляш.

Когато нямаш какво да нарисуваш защо ти е да се занимаваш с четка и бои? Те идват от миналото. Платното идва от бъдещето, а боите, четката и техниката на рисуване – от миналото. Когато няма да рисуваш ти изхвърляш платното, изхвърляш четката, ти изхвърляш боите и тогава изведнъж си тук и сега. Това е, което Буда нарича читакчана* – момент на осъзнаване, момент на съзнание. Този момент на съзнаване може да се случи по всяко време.

Няма някакво специално време за него, няма някакво особено състояние, нито специфично място – може да се случи във всяка ситуация. Случвало се е във всяка ситуация. Всичко, което е необходимо, е един миг, в който няма никакви мисли, желания, надежди. В този единствен миг светкавицата…

Един ден Чиканзенджи косял тревата около един разрушен храм. Когато хвърлил парче счупена керемида тя се ударила в едно бамбуково дърво. И той получил внезапно просветление. След това запял:

С удара от звука на счупената керемида

Всичко, което знаех, изведнъж беше забравено.

Не е нужно да подобрявам себе си.

Занимавайки се с ежедневните задачи,

аз вървя по древния път.

Самоуверен съм в празнотата на не-ума.

Където и да ходя не оставям стъпки,

Защото в себе си нямам нито цветове, нито звуци.

Навсякъде просветлените са казвали:

‘Това, което е, е постигането’.

Този беден монах, Чиканджали, се трудил поне тридесет години. Той бил упорит търсещ, бил много, много честен, искрен и сериозен търсещ. Практикувал всичко, за което му разкажели, посетил много учители, живял в много манастири. Направил всичко, което било възможно да направи един човек. Практикувал йога, практикувал зазен, правил какво ли не – но нищо не било от полза. Нищо не се случвало – всъщност, разочарованието му ставало все по-голямо и по-голямо. Колкото повече методите се проваляли, толкова по-разочарован ставал той.

Бил прочел всички свещени будистки текстове – съществуват хиляди такива. Казват, че притежавал всичките тези текстове в стаята си и денонощно ги четял. А паметта му била толкова добра, че можел да изрецитира и цял свещен текст, но въпреки това нищо не се случвало.

И после, един ден изгорил цялата си библиотека. Гледайки всичките свещени книги в огъня, той се смеел. Напуснал манастира, напуснал гуруто си и отишъл да живее в един разрушен храм. Забравил медитацията, забравил йога, забравил всичките практики. Забравил всичко за целомъдрието, за дисциплината и никога не влязъл вътре, за да се поклони на Буда.

Но живеел в този разрушен храм, когато се случило. Той вършел нещо съвсем не толкова религиозно – косял бурените около храма. Нито нещо специално, нито нещо особено, просто махал бурените. Когато хвърлил настрана парче счупена керемида, то полетяло право срещу едно бамбуково дърво – в този момент читакшана, моментът на осъзнатостта се случил. В самия удар между керемидата и дървото един сблъсък, едно рязко движение се случило така, че умът му спрял за момент. И точно в този момент получил просветление.

Как е възможно човек да стане просветлен само за един единствен миг? Може, защото човек е просветлен и трябва само да си спомни този факт. Това не е нещо, което се е случило отвън, а нещо, което е изникнало отвътре. То винаги е било там, но човекът е бил със замъглено съзнание, бил е пълен с мисли.

Чикакзенджи изгорил всичките свети писания. Това било символично. Вече не си спомнял нищо. Забравил всичките си стремежи. Сега не го било грижа за нищо. Ставайки безучастен, заживял съвсем обикновен живот – дори вече не бил монах. Нямал изисквания, нито цели, поставяни от егото. Запомни, че има два вида цели, идващи от егото: материалистични и духовни. Някои хора търсят пари, а други власт, престиж, влияние. Други хора търсят бог, мокша**, нирвана, просветление, но търсенето продължава. А кой търси? Все същото его.

В момента, в който прекратиш търсенето, ти прекратяваш и егото. В момента, в който вече няма търсене, търсещият спира да съществува. Само си представи този беден монах, който вече не иска да е монах, живееш в разрушен храм. Той нямал къде другаде да отиде и просто чистил земята – може би, за да си засади някои зеленчуци. И попаднал на парчето керемида, хвърлил го и се изненадал. Керемидата се ударила в бамбуковото дърво и при внезапния удар той получил просветление.

И казал: ‘С удара от звука на счупената керемида всичко, което знаех, изведнъж беше забравено’. Просветлението е процес на освобождаване от наученото. То е абсолютно невежество. Но това невежество е светещо, а твоето познание е едва мъждукащо. Това невежество е абсолютно живо и блестящо, а твоето знание е мрачно и мъртво. Той казва – ‘всичко, което знаех изведнъж беше забравено’. В онзи момент той не знаел нищо. Тогава нямало знаещ, нямало наблюдател – само един звук. И човек, пробуден от дълбок сън.

И той казал: ‘не е нужно да подобрявам себе си’. В онзи ден разбрал, че се е борил излишно. ‘Не е нужно да подобрявам себе си’. Няма нужда да поправяш себе си, няма нужда да се подобряваш – всичко това са глупости. Пази се от всички онези хора, които ти казват, че трябва да усъвършенстваш себе си, да станеш това или онова, да бъдеш добродетелен. От онези, които продължават да ти казват, че нещо е грешно и не бива да го правиш, а друго е добро и трябва да го правиш; че това ще те отведе в рая, а онова в ада.

Тези, които те убеждават, че трябва да промениш своята природа и усъвършенстваш себе си, са много опасни. Те са една от основните причини да не бъдеш просветлен. Природата не може да бъде подобрена, тя трябва да бъде приета. Няма как да бъде по друг начин. Който и да си, каквото и да си – това е, което си. Буда нарича това ‘татхата’, тотално приемане. Няма нищо, което да бъде променено – как можеш да го промениш и кой ще го променя? Това е твоята природа, а ти ще се опитваш да я променяш ли?

Това би приличало на куче, което гони опашката си. Кучето може да полудее от това. Но кучето не е такъв глупак, какъвто е човекът. Той продължава да преследва собствената си опашка. И колкото по-трудно я намира, толкова по-яростно се хвърля да я търси и толкова по-побъркан става. Нищо не трябва да бъде променяно, защото всичко е прекрасно – това е просветлението. Всичко е такова, каквото трябва да бъде, всичко е перфектно. Този свят е възможно най-перфектният и в този момент не липсва нищо – да преживееш това е равно на просветление.

*читакчана – на санскрит – моментът, когато умът спира да съществува и човек може да види реалността такава, каквато е от позицията си на не-ум

** мокша – индуистко понятие, означаващо освобождаване от самсара, кръгът на преражданията

превод: Lady Silence

Текстът е публикуван и в Спиралата (www.spiralata.net)

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg

Как може да се случи любовта? (интервю с Екхарт Толе)

2011-05-05T17:06:00.007+03:00

Какво е да имаш връзка с просветлен? Ето какво разказва интимната партньорка на Екхарт Толе Ким Енг за хората, които постоянно и задават този въпрос:

Докато живея с идеята ‘Аз имам връзка’ или ‘Аз съм във връзка’, независимо с кого, аз страдам. Това е изводът, до който стигнах.

С понятието ‘връзка’ идват очакванията, спомените от минали връзки и по-нататък – лични и културно обусловени представи за това каква трябва да е връзката. А после аз би трябвало да опитам да подчиня реалността на това понятие. Но това никога не се случва. И аз страдам отново. В интерес на истината връзки не съществуват. Има само настоящ момент и в този момент има само свързаност.

Колко сме свързани или по-скоро колко истински се обичаме зависи от това колко сме изпразнени от идеи, концепции, очаквания.

Наскоро помолих Екхарт да каже няколко думи за търсената от Егото любовна връзка. Разговорът ни бързо стана достатъчно задълбочен, че да засегне най-фундаменталните аспекти от човешкото съществуване. Ето какво каза той:

Екхарт Толе: Това, което обикновено се нарича любов, е една стратегия на Егото да избегне капитулацията (предаването). Човек търси някой, който да му даде онова, което може да дойде само при състояние на капитулация. Егото използва другия човек като заместител, за да избегне капитулацията. Испанският език е най-прям в това отношение. В него един и същ глагол ‘te quiero’ се използва и за ‘обичам те,’ и за ‘искам те’. За Егото обичането и искането са едно и също, докато при истинската любов няма искане, нито желание да притежаваш или променяш своя партньор.

Егото избира един човек и го прави специален. То използва този човек, за да потуши основното и постоянно усещане на недоволство, на недостатъчност, на гняв и омраза, които са тясно свързани. Те са аспекти на едно дълбоко заседнало перманентно чувство в човешкото същество, което е неразделно от Его-състоянието.

Когато Егото избере нещо и каже ‘Аз обичам това или онова’ това е един несъзнателен опит да прикрие или премахне дълбоко заседналите чувства, които винаги придружават Егото: недоволството, нещастието, толкова познатото усещане за недостиг. За кратко време тази илюзия наистина действа. После в някакъв момент неминуемо човекът, който ти си избрал или си направил специален в собствените си очи, не успява повече да заглушава твоите болка, омраза, недоволство или нещастие, които идват от онова чувство за недостатъчност и непълнота.

След това отвън нахлува избягваното чувство и то бива проектирано върху личността, която е била избрана и направена специална и която човекът си е мислил, че в края на краищата ще го спаси. Изведнъж любовта се превръща в омраза. Егото не осъзнава, че омразата е обективизиране на универсалната болка, която живее във всеки човек. Егото вярва, че избраникът е причинил болката. То не разбира, че болката е универсалното усещане за несвързаност с най-дълбоката ти същност – да не бъдеш едно със себе си.

Обектът на обичане е заменяем, толкова заменяем, колкото обекта на егоистичното желание. Някои хора влизат в много връзки. Те се влюбват и разлюбват много пъти. Те обичат някого за малко, защото няма личност, която може да прогони болката завинаги.

Само капитулацията (предаването) може да даде онова, което човекът е търсил чрез обекта на своята любов. Егото казва, че капитулацията не е необходима, защото ‘Аз обичам този човек’. Това е един подсъзнателен процес. В момента, в който човек напълно приеме това, което е, нещо отвътре излиза наяве, нещо, което е било прикривано от егоистичните желания. Това е един естествен, истински покой, тишина, живост. Той е необусловен, той е това, което е човекът в своята същност. Той е това, което е било търсено в обекта на любовта. Той е самият ти. И, когато това се случи, е налице напълно различен вид обичане, което не е въпрос на любов/омраза.

Покоят не смята нито едно нещо и нито един човек за специален. Дори е абсурдно да се използва тази дума. И в една нормална връзка понякога човек навлиза в състояние на капитулация. Временно, за кратко това се случва: ти изпитваш дълбока универсална любов и пълно приемане, което прозира дори в една, от друга страна, основана на Егото връзка. Ако, обаче, капитулацията не се поддържа, тя бива отново изместена от стария егоистичен модел. Затова аз не казвам, че истинската дълбока любов не може да съществува в една нормална връзка, основана върху любов/омраза. Но това се случва рядко и обикновено трае кратко.

Всеки път, когато човек приеме това, което е, нещо по-дълбоко излиза наяве. Така че ти можеш да си впримчен в най-мъчителната дилема – външна или вътрешна, в най-болезненото усещане или ситуация и в момента, в който приемеш нещата такива, каквито са, ти отиваш отвъд тях, ти ги надминаваш. Дори, ако чувстваш омраза, в момента, в който приемеш това, което чувстваш, ти си над него. То може да е още там, но ти изведнъж се озоваваш на едно по-дълбоко място, където то повече няма значение.

Цялата феноменална Вселена съществува заради напрежението между противоположностите. Топло и студено, растеж и упадък, печалба и загуба, успех и провал – полярностите, които са част от съществуването и, разбира се, част от всяка връзка.

Ким Енг: Тогава може ли да се каже, че никога не успяваме да се отървем от полярностите?

Екхарт Толе: Не можем да се отървем от тях на нивото, на което се намираме. Обаче, можем да отидем отвъд тях чрез капитулацията. Тогава влизаш във връзка с едно по-дълбоко място вътре в теб, където полюсите вече не съществуват. Те продължават да съществуват на външното ниво. Но дори и там нещо се променя по начина, по който полярностите се появяват в твоя живот, когато си в състояние на промяна или капитулация. Те се проявяват по по-мек и нежен начин.

Колкото по-неосъзнат си, толкова повече се идентифицираш с формата. Това е същността на невежеството: идентификация с формата, независимо дали е външна форма (ситуация, място, събитие или опит), мисловна форма или емоция. Колкото повече си привързан към формата, толкова по-неспособен си да капитулираш и толкова по-краен, рязък и жесток е твоят опит с полярностите.

На тази планета има хора, които фактически живеят в ада, но на същата планета има и хора, която водят относително спокоен живот. Тези, които са намерили вътрешния покой, все още ще изпитват полярностите, но по много по-мек начин, не толкова груб, по който много други хора продължават да го усещат. Така че се променя самото усещане. Самите полярности не могат да бъдат премахнати, но човек би казал, че цялата вселена става някак по-добронамерена. Вече не е толкова заплашителна. Светът не се възприема като толкова враждебен, колкото го приема Егото.

Ким Енг: Ако будността или живеенето на живот в състояние на будност не променя естествения ред на нещата, дуалността, напрежението между противоположностите, тогава живеенето на живот в будност какво прави? Това въздейства ли върху целия свят или само върху конкретното човешко субективно възприемане на света?

Екхарт Толе: Когато живееш в капитулация чрез теб нещо влиза в света на дуалността, нещо, което е качествено различно.

Ким Енг: Всъщност това променя ли външния свят?

Екхарт Толе: Вътрешното и външното в крайна сметка са едно и също. Когато вече не възприемаш света като враждебен, няма повече страх, а когато няма повече страх, ти мислиш, говориш и действаш различно. Появяват се любовта и състраданието и въздействат върху света. Дори когато се намираш в конфликтна ситуация, налице е едно вливане на покой в полярностите. И така, тогава нещо се променя. Не самия случай. А нещо много важно се променя. Това, което е отвъд формата, изгрява чрез формата, вечността изгрява чрез формата в света от форми.

Ким Енг: Правилно ли е да се каже, че липсата на ‘реакция против’, че приемането на противоположностите на този свят – това носи промяна в начина, по който полярностите се проявяват?

Екхарт Толе: Да, противоположностите продължават да се случват, но вече не са захранвани от теб. Това, което ти каза, е много важен момент: липсата на реакция означава, че полярностите не са захранени. Това означава, че ти често усещаш рухването на полярностите, например в една конфликтна ситуация. Нито един човек, нито една ситуация не се възприема като враг.

Ким Енг: Значи, противоположностите вместо да се засилват, отслабват. И може би така започват да изчезват постепенно.

Екхарт Толе: Точно така. Да живеем по този начин е началото на края на този свят.

Превод: Lady Silence

Източник: www.soulscode.com

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg

Публикувано и в Спиралата ( www.spiralata.net )

Ошо: Стресът може да бъде твоя начин на живот в зависимост от типа човек, който си – костенурка или състезателен кон

2011-02-15T14:00:00.017+02:00

Стресът не винаги е неприятен и може да бъде употребен така, че да доведе до позитивни резултати. Той не е негативен по презумпция, и ако го приемаме по този начин, това не е добре, защото така си създаваме проблеми. Самият стрес може да бъде използван като трамплин, може да се превърне в съзидателна енергия. Обикновено сме свикнали да го възприемаме като лош, така че, когато сме под някакъв стрес, ние сме и уплашени. А твоят страх те прави по-стресиран и така ситуацията не се подобрява.

Например, някои обстоятелства в бизнеса те стресират. В момента, в който усетиш някакво напрежение, се плашиш, защото си мислиш, че не трябва да е така: ‘Трябва да се отпусна’. Но опитите ти да се успокоиш не ти помагат, защото не можеш да се отпуснеш. Всъщност, опитвайки се да се отпуснеш, създаваш още повече стрес. Стресът е вече налице, а стараейки се да се отпуснеш, но неможейки, ти усложняваш проблема.

Когато стресът се появи, го използвай като креативна енергия. Първо го приеми, няма нужда да се бориш с него. Приемането му е чудесен акт. По-просто казано: ‘Бизнесът не върви добре, нещо не е наред, нали? Може би аз съм един загубеняк’… или нещо такова. Стресът е просто една индикация, че тялото е готово за борба. И когато се опитваш да се успокоиш, когато пиеш успокоителни, ти вървиш срещу тялото. Тялото се готви за битка в някаква ситуация, някаква предизвикателство се е появило. Наслаждавай се на предизвикателството!

Дори когато понякога не можеш да заспиш през нощта, не се притеснявай. Разбери и използвай тази енергия, която възниква: походи нагоре-надолу, отиди да потичаш, излез на дълга разходка, планирай това, което искаш да правиш, онова, което умът ти иска да правиш. Вместо да се опитваш да спиш, което е невъзможно, използвай ситуацията по творчески начин. Казано по-просто – тялото е готово да се бори с проблема и съответно моментът не е подходящ за успокояване. Отпускането може да бъде направено по-късно.

Всъщност, ако изживееш тотално своя стрес, релаксацията ще се появи автоматично; засега ти можеш само да продължиш с изживяването, а после тялото автоматично ще се отпусне. Ако искаш да се успокоиш по средата на този процес, единствено ще си създадеш неприятности; тялото не може да се отпусне по средата. Това е почти както когато един олимпийски състезател по бягане е готов и само чака свирката, сигнала, за да отлети, да тича като вятъра. Той е тотално в стреса и няма място за отпускане. И ако вземе транквилант, няма да има никакъв смисъл да участва в състезанието. Или ако се отпусне и опита да прави трансцедентална медитация, той ще изгуби всичко. Той трябва да използва своя стрес: стресът е кипяща енергия, увеличаваща се сила. Стресът развива все повече и повече своята енергетичност и потенциал. И сега атлетът трябва да се установи в своя стрес и да го използва като гориво.

Селие* е дал име на този нов вид стрес, нарекъл го е ‘еустрес’, като еуфория; това е позитивен стрес. Когато бегачът вече е бягал, той ще изпадне в дълбок сън, проблемът е решен. Сега няма проблем, стресът си е тръгнал доброволно.

Опитай и това: при появата на стресираща ситуация недей да полудяваш, недей да се плашиш. Влез в него, използвай го за някаква битка. Човек разполага с огромна енергия и колкото повече я използва, толкова повече има от нея. Ролфингът** ще бъде полезен. Той няма да те релаксира, а просто ще промени мускулатурата ти, ще те направи по-жизнен. Това ще стане чрез ролфинга.

Случи ли се момент на стрес, на борба, направи всичко, което можеш да направиш, хвърли се лудо в него. Пусни го, приеми го и го приветствай. Той е добър, подготвя те за битка. А щом това се случи, ще се изненадаш: идва една невероятна релаксация, която не е създадена от теб. Може би два или три дни няма да си способен да заспиш, а после четиридесет часа няма да можеш да се събудиш и това е добре. Ние продължаваме да поддържаме много погрешни представи – например, че всеки човек трябва да спи осем часа всяко денонощие. А това зависи от ситуацията. Има положения, при които сънят не е необходим: къщата ти гори, а ти се опитваш да спиш. Това е невъзможно и не би трябвало да е възможно, иначе кой ще изгаси пожара? Ако къщата гори, всички други неща стават незначителни, изведнъж тялото ти е готово за борба с пожара. И няма да ти се спи. А когато пожарът е изгасен и всичко си дойде на мястото, ти можеш да заспиш за дълго, и така и ще стане.

Не всички хора се нуждаят от еднакво количество сън. На някои са им достатъчни три часа, на други два часа, четири часа, пет часа, шест, осем, десет, дванадесет. Хората са различни, няма правило. Също и възприемчивостта към стреса при всеки е различна.

В света има два вида хора: едните могат да бъдат наречени състезателни коне, а другите костенурки. Ако на състезателните коне не им се позволи да бързат, да навлизат в нещата с висока скорост, те ще се стресират; трябва да им бъде дадено поле за действие. А ти си състезателен кон! Затова забрави за релаксацията и подобни неща, те не са за теб. Те са за костенурките като мен! Нали? Затова просто си бъди състезателен кон, това е естествено за теб, и не мисли за радостите, на които се наслаждават костенурките – те не са за теб. Твоята радост е различна. Ако една костенурка започне да се превръща в състезателен кон, тя ще има същите неприятности. Ти можеш да се откажеш от бизнеса. Толкова е лесно, умът ти ще ти каже: ‘Зарежи бизнеса, забрави го. Просто ела и остани в ашрама***'. Но ти няма да се почувстваш добре. Ще усетиш, че стресът в теб се увеличава, защото енергията ти няма да е впрегната в нищо, и аз ще трябва да превръщам отново състезателния кон в нещо друго. Можеш да попиташ санясините****, които работят в офиса на ашрама: аз продължавам да ги превръщам в други.

Затова приеми същността си. Ти си борец, войник, ти трябва да живееш по този начин и всъщност това ти е работата. Не трябва да се плашиш, а да си в борбата с цялото си сърце. Бори се в бизнеса, съревновавай се в бизнеса, прави онова, което наистина ти се прави. Не се притеснявай от последиците, приеми стреса. Следващия път, когато дойдеш, ще си в тотално различно състояние. Щом веднъж приемеш стреса, той ще изчезне. И не само това, ще се почувстваш много щастлив, защото ще си започнал да го използваш, а той е вид енергия. Не слушай онези, които те приканват да се отпуснеш – това не е за теб. Релаксацията ти ще дойде едва след като си я спечелиш с упорит и тежък труд. Човек трябва да осъзнае кой е неговият тип. Разбере ли веднъж кой тип е, след това няма да има проблем. После може да следва една определена линия на поведение. Стресът ще бъде неговият начин на живот.

*Ханс Селие (1907-1982) – канадски ендокринолог с австро-унгарски произход, смятан за създател на теорията за стреса

**Ролфинг – холистичен метод на американската лекарка Ида Ролф, разработен за освобождаване на психоемоционалното напрежение чрез мануална терапия

***Ашрам – индуистки термин от древна Индия, означаващ уединено място за живеене. Днес се използва за международни общности, сформирани около духовен учител или учение. В текста става дума за ашрама на Ошо в Пуна

****Санясин – монах, а също и участник в ашрам, последовател

превод: Lady Silence

източник: официален сайт на Ошо

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg

Публикувано и в Спиралата (www.spiralata.net)

Моят брат Хенри (автор: Джеймс Матю Бари)

2011-01-02T11:38:00.013+02:00

Никога не съм имал брат Хенри, ако трябва да съм честен. Не мога да кажа, че Хенри беше мошеник. Появи се по странен начин в живота ми, но се сещам за него без каквото и да е чувство на огорчение.

За пръв път чух за Хенри в дома на Петигрю – хубава стара къща, недалеч от Лондон. Много добре си спомням деня, в който Петигрю ми каза, че е обядвал с човек, който познава брат ми Хенри. Интересно, че никога не съм имал друг брат, освен Александър. Помислих, че Петигрю е сгрешил името.

- Трябва да е ставало дума за Александър – казах аз.

- О, не – отговори Петигрю – той спомена и Александър.

Бях доста изненадан и го попитах за името на неговия приятел. Скадамор се казваше мъжът, срещнал двамата братя, Александър и Хенри, преди много години в Париж. Тогава се досетих кой е Скадамор и вероятно съм се намръщил, защото самият аз бях брат ми Хенри. Много ясно помня как с Александър срещнахме Скадамор в Париж и той упорито ме наричаше Хенри, въпреки че името ми започва с Д. Обясних тази грешка на Петигрю и скоро забравих случая. Но не за последен път чувах името Хенри.

Няколко пъти след това разбрах от различни хора, че Скадамор иска да ме види, понеже познавал брат ми Хенри. Най-накрая ние се срещнахме у един мой приятел. Почти веднага щом ме видя, Скадамор ме попита къде е брат ми Хенри сега. А точно от това се страхувах. Аз съм мъж, който винаги е изглеждал като момче. Малко хора в Лондон са запазили като мен младежкия си вид. Това е проклятието на моя живот. Въпреки че съм почти на тридесет, хората ме смятат за деветнадесетгодишен. Много често срещам неодобрителните погледи на възрастните джентълмени, когато ме чуят да говоря неприлични думи или ме видят да пия втора чаша вино.

Затова, не бях толкова изненадан, когато Скадамор ми каза:

- Когато имах удоволствието да срещна брат ти Хенри в Париж, той беше приблизително на твоята възраст.

Може би ще ме попиташ защо още тогава не обясних всичко на този досаден човек. За съжаление мразя да обяснявам каквото и да е на когото и да е. Така съм устроен. Разбира се, аз се страхувах от евентуални разправии със Скадамор. Щеше да се изненада да чуе, че аз съм Хенри. А после щеше да започне с обсъждането на младежкия ми вид. Не исках да слушам всичко онова, което щеше да ми каже. Освен това си помислих, че вероятно никога повече няма да го срещна. Затова най-лесният начин да се отърва от него беше да не обяснявам нищо. И тогава му казах, че Хенри е в Индия, женен е там и всичко е наред. ‘Поздрави го от мен, когато му пишеш’, бяха последните думи на Скадамор за онази вечер.

Няколко седмици след това, на улица ‘Оксфорд’ някой ме потупа по рамото. Беше Скадамор.

- Хенри писал ли ти е? – попита той.

Отговорих, че вчера съм получил писмо.

- Нещо интересно в него?

Почувствах, че някак не бих могъл да кажа как няма нищо специално в писмо, което е пропътувало целия път от Индия. Затова намекнах, че има проблеми с жена си. С това имах предвид, че е болна. Но той разбра нещо съвсем друго, а аз не направих опит да му обяснявам.

- Ах! – каза той, поклащайки глава – Съжалявам да го чуя. Горкият Хенри!

- Бедният! – беше всичко, за което можех да измисля в отговор на думите му.

- А децата как са? – попита Скадамор.

- Децата ли? О, да, децата – казах – Ами, те пристигат в Англия.

- У Александър ли ще отседнат? – заинтересува се той.

Отговорих, че Александър ги очаква следващия месец. После Скадамор се сбогува с мен и си тръгна мърморейки: ‘ Горкият Хенри!’

След около месец се срещнахме отново.

- Тази година Хенри ще прекара ли отпуската си тук? – попита Скадамор.

Отвърнах кратко, че Хенри вече живее в Бомбай и дълго време няма да си идва.

Той забеляза, че не ми се говори и тогава ето какво направи. Хвана ме под ръка и каза тихо:

- Предполагам си ми ядосан, защото казах на Петигрю, че жената на Хенри го е напуснала. Всъщност, направих това за твое добро. Разбираш ли, един път споменах пред Петигрю твоя брат Хенри. А той заяви, че такъв човек не съществува. Разсмях се, естествено. И му разказах, че съм срещнал Хенри в Париж, а също и, че всеки път, когато се видим с теб, говорим за него. Тогава Петигрю отговори: ‘Това е най-необяснимото нещо, което се е случвало, защото той (имаше предвид теб) ми каза в точно тази стая, точно на тази маса, точно на този стол, че има само един брат, който се казва Александър’.

Видях, че Петигрю е обиден, понеже ти не си му споделил за съществуването на брат ти Хенри. Затова реших да направя едно добро. Казах му, че ти никога не споменаваш брат си Хенри, защото той е твърде нещастен в личния си живот и ти е много неприятно да говориш за това.

Стиснах ръката на Скадамор, казвайки му, че това е много мило от негова страна. Но всъщност бих могъл да го убия в същия момент.

Не срещнах Скадамор дълго време, тъй като го избягвах. Но първо получих писмо от него, а после чух за него. Един ден ми изпрати писмо: племенникът му щял да ходи в Бомбай и ме молеше да представя младежа на брат ми Хенри. Също ме канеше на вечеря с тях двамата – него и племенникът му. Благодарих му за поканата, но написах, че съм твърде зает и няма да мога да отида. Изпратих писмо на племенника му, чрез което да се представи на Хенри, както беше поискал.

След известно време чух за Скадамор от Петигрю.

- Знаеш ли, че в момента Скадамор е в Единбург? – ме попита той.

Потръпнах, защото Александър живее в Единбург.

- Какво го е отвело там? – попитах на свой ред аз с безразличен глас.

- Това си е негова работа, - отвърна Петигрю, – но Скадамор ме помоли да ти кажа, че ще се обади на Александър. Искало му се да види децата на Хенри.

Няколко дни по-късно получих телеграма от Александър:

‘Познаваш ли човек на име Скадамор? Отговори!’

В началото исках да отговоря, че сме го срещали в Париж. Но, след като помислих малко, написах:

‘Не познавам никой, който да се казва Скадамор’.

Преди няколко месеца задминах Скадамор на улица ‘Рийджънт’. Изглежда ми беше ядосан и не ме поздрави. Не се загрижих особено. Но знаех, че това не е краят на историята с Хенри: сега Скадамор разказваше на всички за жената на Хенри.

Един ден получих писмо от стар приятел на Александър: искаше да знае дали е вярно, че Александър ще заминава за Бомбай. Седмица по-късно получих такова и от Александър: пишеше ми, че няколко човека вече са го питали дали аз не заминавам за Бомбай. Накратко, разбрах, че е дошло време да убия Хенри. Затова казах на Петигрю, че Хенри е умрял от треска. Също го помолих да предаде на Скадамор за смъртта му, тъй като Скадамор винаги се е интересувал от покойния ми брат. След това Петигрю ми съобщи, че предал печалната вест на Скадамор.

- Как я прие? – попитах го аз.

- Ами, - каза бавно Петигрю, – той ми сподели, че когато бил в Единбург, не се спогодили с Александър. Но много искал да знае къде са децата на Хенри.

- О, - казах аз – и двете се удавиха. Тъжна работа, не ми се говори за това.

Не мисля, че някога отново ще срещна Скадамор, както и, че Александър ще го срещне. Но Скадамор разправя на всички, че Хенри е единственият от братята, който наистина е харесвал.

Превод: Lady Silence

* Джеймс Матю Бари (1860-1937) е шотландски писател, журналист и драматург, автор на прочутата детска книга ‘Питър Пан’.

** Преводът е направен по книгата ‘Twelve short stories’, изд. ‘Просвещение’, Москва, 1966 г.

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg

Красота

2010-10-24T17:16:00.005+03:00

Автор на снимката: Lady silence

A forest flower

2010-10-22T22:37:00.002+03:00

Автор на снимката: Lady silence

Butterfly

2010-10-22T22:36:00.005+03:00

Автор на снимката: Lady Silence

I saw you like that

2010-10-22T22:33:00.002+03:00

Автор на снимката: Lady Silence

Едно интервю на Amazon.com с Ричард Бах

2010-10-19T22:26:00.009+03:00

Ричард Бах, авторът на 'Джонатан Ливингстън Чайката', 'Илюзии', 'Едно' за връзката му с Лесли, описана в неговата книга 'Мост през вечността'.

Amazon.com: Още ли сте заедно с Лесли?

Бах: Не. С Лесли вече нямаме желание да сме женени. Според мен не е необходимо отношенията на сродните души да са ограничени от официалния брак. Между две такива души съществува познавателна връзка. С Лесли имахме такава възможно най-дълго време, но преди няколко години тя осъзна нещо шокиращо. Каза: ‘Ричард, ние имаме различни цели!’. На мен ми липсваха малките приключения, а и очаквах да напиша още книги. Лесли беше работила през целия си живот и искаше мир, искаше да успокои темпото, а не да го усложнява и ускорява. Нито парите, нито семейството, нито друг мъж или друга жена ни разделиха. Всеки от нас искаше различно бъдеще. Тя беше права за нея. Аз бях прав за мен. Накрая дойде време да направим своя избор. Бихме могли да запазим брака си и да се задушаваме взаимно.: ‘Човек не може да е такъв, какъвто иска’. Бихме могли също да се разделим и да запазим любовта и уважението, което изпитваме един към друг. Ние решихме, че бракът е най-маловажен. И сега всеки от нас има отделен живот.

Amazon.com: Някога ще напишете ли книга за това?

Бах: Не съм сигурен. Бих описал моето виждане, но не и нейното. Ние бяхме водени в това да се намерим, да преживеем толкова години заедно, а също и да се разделим. Има толкова много да се научи от това! Когато бракът отива към своя край, ние имаме правото да го наречем провал. Но също имаме правото да го наречем и дипломиране. Не казахме: ‘Предполагам, че не бяхме един за друг, предполагам, че въобще не сме сродни души’. Нашата раздяла беше резултат от опита, който сме избрали, преди да се родим – да се научим как да вървим напред. Ние сме две проявления на живота, които са избрали да споделят своя опит в продължение на 21 години във времепростанството. Добрите времена и лошите времена, всичко в книгите – те все още са истина. Ние се разделихме, защото решихме всеки да има различно бъдеще. Аз се ожених пак и започнах ново приключение, така както Лесли започна своето, но никога няма да забравя, че винаги е била толкова сродна душа за мен, колкото и аз за нея – ние заедно научихме някои много ценни уроци.

Следният текст беше взет от останалото от собствения сайт на Ричард Бах.

Бележка: Това, което ще прочетете, е плод на въображението. Всички прилики с героите в следващия разказ и с който и да е друг, жив или мъртъв, е чиста случайност. Тази история е една поучителна измислица, предназначена за онези читатели, които се радват на въображаеми поучителни разкази. Това не е истинска история.

Една измислена история:

Имало някога съпруг и съпруга, Роджър и Сюзан. Роджър написал книга за приключенията им, част от която била измислена, но по-голямата била истинска. Един ден Роджър и Сюзан открили, че всеки от тях иска различно бъдеще – той да продължи да лети и да пише, а тя да си почине от многото работа около издаването на книги в различни издателства и на много езици по света. Тя имала правото да избере едно спокойно бъдеще, а той да избере активно такова, без да насилва другия да живее така, както не иска.

След внимателно обсъждане и безкрайни дискусии, и накрая, след като всеки от тях абсолютно проумял мотивите на другия, те се разделили и развели, пожелавайки си любов и щастие един на друг. Обаче Сюзан имала една молба: тя помолила Роджър никога да не споменава името и в неговия уебсайт. Освен ако не избере да пише за самата себе си, казала тя, и освен ако читателите изберат да купуват книгите и, това което прави в личния си живот, е само нейна работа и на никой друг. Читателят трябва да знае, че личните избори на писателя спират на последната страница, на която и да е книга.

И така, Роджър обещал да не споменава името и, и двамата тръгнали по техните си пътища, всеки благодарен на другия за ценните уроци, които е научил по време на дългия им съвместен брак.

Повечето читатели знаят, че краят на един брак е едно извънредно сложно събитие и неговите читатели повярвали, че вероятно Роджър и Сюзан не са взели стъпката, която предприели един следобед за шега, не са се забавлявали, просто защото не са имали какво друго да правят.

Малка част от посетителите на сайта му, мисля, не приемат тази новина, нито осъзнават, че Сюзан има правото да живее своя спокоен живот. И те безпокоят горкия Роджър: ‘Къде е Сюзан? Как смее да се разделя с теб? Доверихме ви се, когато казахте, че се обичате, а с развода си разбихте нашия свят! Вашите книги, някога истина, сега са лъжи! Никога повече няма да повярваме в любовта – мразим ви и двамата, и всичко, което символизирахте!’

Когато осъзна, че читателите му са способни да мразят, Роджър осъзна и своята грешка. Той беше забравил да си напомня, че дори най-незначителната една хилядна от един процент от неговите читатели, всеки от които е една отделна личност, си е отговорен за нейните или неговите собствени независими избори. Беше забравил, в книгата за живота им със Сюзан, да добави едно последно изречение:

Всичко в тази книга може би е грешно.

Превод: Lady Silence

Публикувано и в Спиралата (www.spiralata.net)

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg

Нощ на галериите и музеите в Пловдив (24.09.2010) - Димитър Войнов-син 3

2010-10-02T12:19:00.001+03:00

Нощ на галериите и музеите в Пловдив (24.09.2010) - Димитър Войнов-син 2

2010-10-02T12:17:00.002+03:00

Нощ на галериите и музеите в Пловдив (24.09.2010) - Димитър Войнов-син 1

2010-10-02T12:14:00.002+03:00

Гладиол

2010-08-21T14:51:00.001+03:00

Античният театър в Пловдив

2010-08-16T21:27:00.000+03:00

Кадър от снимките на италианската продукция 'Капитанската дъщеря' по А.П.Чехов в Пловдив

2010-08-16T21:25:00.001+03:00

Старият град на Пловдив

2010-08-16T21:24:00.000+03:00

Погледнах през този прозорец...

2010-08-16T21:19:00.000+03:00

Всичко ли свършва така?

2010-08-16T21:13:00.000+03:00

Сънувах костенурка... и на другия ден я снимах

2010-08-16T21:10:00.001+03:00

Живеенето е едно безкрайно предпочитане (за разговорите с Бога)

2010-08-16T17:40:00.006+03:00

Подзаглавието на книгата “Разговори с Бога”, излязла за пръв път в България преди 11 години, е: ‘един необикновен диалог’. Вече живеем във време, в което да кажеш, че говориш с Бог, не е толкова странно изявление. Отминава идеята, която толкова векове ни задържаше в единственият вариант да се докоснем до Божеството – да го правим на определени места (обществени и в краен случай пригоден такъв домашен кът). Разбира се, всички онези, които искат да е все по същия начин, не са изключени от това участие. Но е по-различно все пак.

Самият автор на поредицата книги с това и подобни заглавия Нийл Доналд Уолш започва говоренето с Бог през 1992 г, след тотален провал във всички житейски аспекти. Губи работата си, здравето си, жена си и децата си, дома си. След известен период, в който живее като клошар, намира в себе си формулата, която да го измъкне от пропадането. Ако си послужим с термин от Ню ейдж той е възнамерил да премине на друга битийна линия. Всъщност тази книга не е толкова за самия начин на възнамеряване. Тя е по-скоро за причините, които да те накарат да възнамеряваш и да повярваш в ‘ефикасността’ на възнамеряването.

Законът за привличането и в това четиво е застъпен като ядро на цялата философия на разговарянето с Бог. Философия, която не толкова философства, колкото обяснява по достъпен начин кое в нашето мислене до какво води. Всяка мисъл има творческа сила и е първоосновата на индивидуалния свят на всекиго. Има всичко и навсякъде. В зависимост от настройката ни ние го виждаме или пропускаме. Но мисълта не е всичко. Тя разгръща силата си, когато е придружена с чувство. Ако мислиш без да чувстваш в синхрон с мисленото, то има малка сила. Тук Уолш дава великолепен пример с молитвата. Тя е искане. Колкото и горещо да е, колкото и благородно да е, това си е искане. Освен, ако не е искане, което съдържа увереност, че ще получиш. А искането е липса. Искаш това, което нямаш. Значи основното чувство е на липсване. Затова често заключаваме, че молитвите ни остават нечути. Напротив. Те са чути. И им е отговорено. Чута е липсата и е отговорено с липса.

Затова молитвата трябва да е на благодарност. На благодарност, че вече имаш това, което ти трябва. В своите опити върху структурата на водата японският изследовател Масару Емото стига до заключението, че водата реагира на посланията, които и отправяме. Образува красиви кристали, ‘чувайки’ думите ‘красота’, ‘радост’, ‘щастие’ и най-красиви при думите ‘любов’ и ‘благодарност’. Грозновати форми придобива след ‘обстрел’ с негативно заредени думи – ‘злоба’, ‘завист’, ‘тъга’, ‘обида’. Направил е над 10 000 подобни експерименти, в продължение на десет години. Когато човек види безбройните снимки от дългогодишната му работа, се сеща и за думите му, че осъзнае ли се факта, че водата е жива, няма как да не се повярва в Бог. На пръв поглед да благодариш за онова, което нямаш и да си представяш, че го имаш, звучи странно. А после и невъзможно. Но с практика се постига.

Имайки предвид, че голям процент от човешкото тяло е вода, не е трудно да се свърже написаното от двамата. То има пряко отношение с така наречената първа грандиозна илюзия на човека – че Бог се намесва в съдбите на простосмъртните. Всъщност…простосмъртни няма. Защото волята на Бог е собствената воля на всеки индивид. Бог е Наблюдателят. Това не означава, че законът за привличането например противоречи на тезата, че Бог е безпристрастен. Защото законите не изключват свободния избор. Всяко нещо води към друго и резултатите са неизменни.

Както е неизменно това, че смърт няма. Чрез Уолш Бог говори за втората голяма човешка илюзия – че има смърт. Тя е създала най-големия човешки враг – страха. Съмнението в изхода от живота е съмнение в самия Бог. Това отрича всичко, казано за Бог, тъй като вярата в Бог изключва съмнението в Бог. Две са чувствата, от които е продиктувано което и да е човешко действие – любов или страх. Ако не е едното, то със сигурност е другото. В езика на душата има само тези две думи. Останалото е вариации на тези две производни. Това е т.нар. Изначална мисъл, която стои в основата на действията ни. Всичко започва или с любов, или със страх. И винаги едното влече след себе си другото. Дори ‘Обичам те!’ носи след себе си страха дали ще му бъде отвърнато. Затова ние се люшкаме между любов и омраза. Съмнявайки се в изхода от живота си. Това е Майя, илюзията на дуалистичния свят, в която ние сме потопени според източните учения. Обичта да е свързана със страх идва от начина, по който е изградено цялото ни общество. Гледането на Бог като на родител е проекция на отношенията с родителите ни. А те винаги са примесени със страх. Разочарованието е другата дума, но вече стана ясно, че има само страх и любов, а останалото са нюанси.

Животът е възможност да приложим на практика това, което знаем теоретично. В този смисъл не живеем, за да се учим, а за да си припомняме и пресътворяваме Себе Си. А последното е, както стана дума по-горе, избиране на любов или страх. И да искаме, няма какво друго да изберем. Просто защото няма нищо друго. Душата знае всичко, но иска да го изживее. Ако не го изживее, за нея си остава концепция и нищо друго. Ние се раждаме, за да изживяваме себе си. Познаването на това, което Е, става винаги на фона на това, което Не Е.

В Началото е имало само една енергия – чистата енергия. Тя е избрала да изпита собственото си величие именно чрез разделянето на Себе Си на части. Едната част е Това, другата – Онова, а третата – това, което не е нито едното, нито другото. Защото така всяка част може да погледне другата, тъй като е по-малка от цялото, и да види величието. Така внезапно чистата енергия става три части. Тук, Там и онова, което не е нито тук, нито там, но съществува, за да съществуват те двете. Т.е. едно нищо, което съдържа всичкото. Него наричат Бог. Той съдържа всичко в Себе Си, а за да се опознае създава относителността. Това е триединната действителност. Всяко нещо Е в сравнение с нещо друго. За да познае Себе Си като чиста любов, Бог е трябвало да създаде нейната противоположност.

Всичко, което е наоколо, се основава на двойки противоположности: топло-студено, бавно-бързо, горе-долу, мъжко-женско, малко-голямо. Но това е на външно, грубо ниво. На по-фино ниво нещата просто преминават едно в друго, еволюират, променяйки се от едно към друго. Така и миналото, настоящето и бъдещето са аспекти на едно и също цяло, на една енергия, която се развива. Още Св.Августин (живял през IV-V в.) стигнал до заключението, че човешкият ум е неспособен да осъзнае времето, опитвайки се да го разгадае. Разбира се, не само той се е терзал над този казус.

Тези така наречени двойки са, за да можем да сътворяваме живота си чрез непрекъснатото избиране на единия полюс. Живеенето е едно безкрайно ‘предпочитане’ на Това пред Онова. И няма значение дали е съзнателно или неосъзнато. Всеки миг е миг на сътворяване. За структурата на Вселената е все едно дали избираме ‘доброто’ или ‘лошото’. Без това, както казва Бог чрез Уолш, всяко събитие е дар, а във всяко изживяване има скрито съкровище. Ако за Егото една ситуация е трагедия, за духа може да е успех. Егото е човешкият ум, основан на логика и на общоприетите истини, които не винаги са истинни. А и Егото знае, а духът изживява. Последното не може да се сравни с нищо.

Всъщност няма нищо неправилно като решение, тъй като правилността и неправилността би следвало да идват от висшата инстанция Бог. А ако е така, тогава следва, че ние нямаме избор. Ако нямаме избор, ние не сме творци ( филма “Книгата на Илай” – за сътворяването на новия град беше необходима светата книга, която ‘подчинява’ слабоволевите ). ”Правилно” и “неправилно” могат да са само субективни гледни точки. Ако не сме творци, то животът ни е решен от някой друг. Ако е така- защо живеем?

Живеем, за да еволюираме. Изкуството на живеенето е усвояването на естествения закон, че всяко нещо води до конкретно друго. Всичко, което ни се струва зло или беда, не е нищо повече от естествен закон, отстояващ себе си. Този естествен закон е сътворен от Бог, създаващ един функциониращ съвършено материален свят. В който нищо не е случайно. Еволюирането е придвижването към осъзнаването. Това става като се върнем на закона привличането. До процеса на наблюдаване на всяка мисъл. Понеже това е огромен труд има по-лесен начин от постоянното наблюдаване. Следене на чувствата. При душевен дискомфорт следва да се разбере, че избираме мисъл, която ни отдалечава от най-добрата представа за самите нас. Именно тази пропаст, която се образува между това, което искаме да сме и това, което ставаме чрез съответната мисъл, създава негативните емоции като тъга, нещастие, омраза. Нищо не остава непроменено – условията и ситуациите са временни.

Осъзнаването е изпитването на всичко от душата…за да може тя да бъде всичко. Най-висшето чувство е изживяване на единство с всичко, което е. Това е чувството за съвършена обич. Тази обич съдържа в себе си всички чувства, дори отрицателните. Тя е като белият цвят. Той е сбор от всички цветове, обединение на цялата палитра. Обичта е съвкупност, а не отсъствие на определени емоции. Душата следователно не осъжда нищо, а благославя онова, което не е, защото на неговия фон изживява своето величие.

Всъщност всеки от нас е Бог и този (или онзи) необикновен диалог е най-обикновеното, най-обичайното и най-обичащото, случвало се някога. Нашето живеене е вдишването и издишването на Вселената. Възможностите са безкраен брой, силите ни са въпрос на избор, а не на сила. Остава да се научим да избираме съзнателно Кой Съм Аз. Кой Съм означава да се сътворя по отношение на всичко останало.

Автор: Весела Иванова

Статията е публикувана и в списание Self-help

Частна галерия Philipopolis - Пловдив

2010-08-16T17:40:00.003+03:00

Борис Виан: Искам живота ми да прилича на нещo

2010-07-21T20:44:00.000+03:00

“Искам живота ми да прилича на рибена кост

Потопена в синя чиния

Искам живота ми да прилича на нещо

На дъното на едно-единствено нещо

Искам живота ми да прилича на пясъка в твоите шепи

Да има формата на плесенясал хляб или на стомна…”

Когато прочетох за пръв път този стих на Борис Виан сякаш нещо познато се появи внезапно, носейки легло за почивка на душата ми. Не го бях чела преди, но ‘познато’ не винаги означава ‘срещано’. Така се случи и когато попаднах на книгата му “Сърца за изтръгване”.

Не, няма да я разказвам сега. Разказвам пристрастно. И като се развълнувам, губя представа за време. Никой не иска да тича през времето като изнервен кон, който не осъзнава, че е вързан. Никой не иска, нали? Знаеш ли, Виан може да те накара да го направиш: 27 юнли ( след още време ), 39 юнгуст, 136 апруст, 67 новруари. Да, по това време се разхождат под слънцето всичките сърца на всички, които психиатърът Жакмор, главният герой в книгата, ще се опита да асимилира. “Аз съм празен”, заявява той, уточнявайки как имал само рефлекси, жестове и навици. Заобикалящото напълва човешката празна същност, оприличена на ‘бъчва’ от писателя. Жакмор желае да се напълни с чуждите мисли и наклонности, психоанализирайки каквото му се изпречи пред очите. Психиатърът просто иска да изпитва страст, да преживее страстта.

Досадната история за някой, попаднал на непознато място, няма как да е досадна, когато е разказана от Борис Виан. В едно село, извън всякакви правила, се случва книгата. Живеем в общество, в което спазването им е основната му съставка. Спазваме ги на външно ниво. А вътре, там, където няма ограничения, какво става?

Ето какво: старците ги изкарват на пазар, бият ги и ги ритат, продавайки ги за жълти стотинки. Бременните мразят огромните си кореми и мразят мъжете, които са ги забременили. После наричат пеленачетата си ‘мърльовци’. А накрая ги отглеждат в клетки, за да останат завинаги малки и техни. Измъчването на животни е ежедневие, а животинският секс – единствения възможен секс.

Да не продължавам, нали?

Ще продължа още малко обаче. Всичко това е възможно там, защото един човек – Ла Глоар ( слава-фр.ез. ), вади със зъбите си от червен поток, минаващ през селото, всичко мъртво и гнило, хвърлено от жителите му. Водата всъщност няма качествата на вода, а се стича по дрехата на Ла Глоар, който всъщност не е Ла Глоар, а това е името на неговата лодка, с което са започнали да го наричат хората. Хората, които имат съвест, които са силно вярващи и всяка неделя ходят на църква. Но нямат угризения, нямат срам. Защото срамът, заедно с мършите е онова, което лодкарят вади ежедневно със зъбите си. И което трябва да преглъща: “Първият, който се засрами повече от мен, взима мястото ми”. И му плащат със злато. Но не може да си купи нищо с него. Защото никой не желае нищо да му продава.

Връщам се отново към времето. Борис Виан е разполагал само с 39 години, а оставеното от него като различен вид и брой произведения, е за завиждане от много други, живели значително по-дълго. Бил е писател, поет, преводач, журналист, сценарист, тромпетист, изпълнител, инженер. Роден е във Вил д’Аври на 10.03.1920 г, умира на 23.06.1959 г. Французин, въпреки името Борис, което дължи на любовта на майка му към операта “Борис Годунов”.

Нервните заболявания са типични и за рода на баща му, и за рода на майка му. Леко счупените нерви, съпровождащи всяка душевна чупливост, не могат да са само недостатък. При добро управление последната би могла да се превърне в пластичност и способност за провиране в процепи и дупки, в тесни пространства и земи с малки вратички за входове.

Баба му по бащина линия многократно лежи в болница заради емоционална лабилност и умира млада. Млад умира и нейният съпруг, дядото на Борис. Леля му се самоубива под един автобус. Не по-различно е семейството на майка му. Ранната смърт и там е белязала съдбата на целия род.

На 12 години Виан се разболява от ангина. Последиците от нея са сърдечния ревматизъм и цялостно съсипаното здраве. На 15 години се влошава от ново заболяване – тифусна треска. Става все по-изнежен и раним, затваря се в себе си, чувствайки се различен от братята и сестра си. Любовта на майка му го обсебва. В “Сърца за изтръгване” той и се опълчва за пореден път. Описаната там Клемантин носи много от нейните черти, даже с това че майка му се лишава от храна, за да ядат децата и. Клемантин приема само развалени и мухлясали храни. В книгата братята са трима, както е било в тяхното семейство.

Училището не го привлича особено, въпреки че се справя чудесно. Самообразоването е това, което е направило Борис Виан този, който е. Или самообразоването и Виан са едно и също. Преподаването на изкуство му се вижда глупаво, както много други неща, които натикват хората в симпатични еднакви кутийки. Лесни за пренасяне, лесни за подреждане и пренареждане, според необходимостта на голямата ръка, която управлява всички. Няма как да не се сетя за японците със сандъчетата за дини. Квадратни дини, лесни за пренасяне и за консумиране.

Когато едно парче не е просто еднакво парче, което да се вмести в големия красив пъзел, то има свободата да е каквото си иска. Да си играе със свободата, пускайки я да се движи свободно, и да я следва. Пак свободно. Виан я е пускал из заснетите късометражни филми, в звука от тромпета, в собствения си глас, когато излизал да пее на сцена, в ироничните сценарии, в картините, които рисувал, сякаш е учил живопис. Не изоставял нищо и никой, защото свободата не се изтощава от многото дела и многото приятелства.

Въпреки определянето на “Сърца за изтръгване” като сюрреалистична книга, е трудно да се даде стил и да се сложи определение на неговото творчество. Разправиите с реалността при всички случаи не са му били по вкуса. Но саморазправата с нея – е, това вече е друг въпрос. Дори и съвсем сериозни и философски теми, той представя по такъв абсурден начин, че философията изглежда като опит на първокласник да направи сложен инженерен проект.

Даже емблематичната тогава двойка Жан-Пол Сартр – Симон дьо Бовоар той осмива с истинска наслада в друг свой гениален роман “Пяната на дните”. Уникален по рода си, до излизането му не бил четен такъв разказ за любовта (а единствено в първото му издание на български е поместена и поезия на Виан). С Жан-Сол Партр, както Виан го нарича, има и лични сметки за разчистване. Съпругата му – Мишел става приятелка, а после и любовница на Сартр. Последният и дьо Бовоар са живеели в свободни отношения, без да си държат сметка за изневерите. Виан се опитал да покаже, че е способен на същото, но всъщност ревнувал болезнено Мишел. Официално се разграничава и от актуалното тогава философско течение – екзистенциализма ( Жан-Пол Сартр е негов представител ). За екзистенциалистите съществуването предшества същността. Човек идва на този свят без определения и неговото живеене чрез изборите, които прави постоянно, формира същността му. В едно свое изказване Виан заявява, че не вярва в същността, че същност няма. И в произведенията му е така. Персонажите му се потапят във времето и в пространството, сливайки се с тях и губейки първоначалните си характеристики. Промяната, променянето, променливостта – там някъде е неговият начин. “Аз нямам никакви причини да правя определено нещо, а не друго”, казва Жакмор.

За мен четенето на Виановите книги е като гледане в калейдоскоп. Малките цветни елементи се местят и образуват различни общи форми. Красиви и все по-красиви. Между другото, при разговаряне Виан скачал от тема на тема тъкмо като тях. Въобще, самото му говорене било сложно, пак като сложните фигури. Наред с това бил стеснителен, а стеснителността му тълкували като високомерие. Не разбирал защо. Истината била, че той омагьосвал събеседниците си с интелигентността и остроумието си. Бил неустоим. И сред многото хора се чувствал сам. Или усамотен. Разликата?

При всички случаи си остава загадка за околните. Все повече потопен в своята меланхолия пише “Ще плюя върху вашите гробове” под псевдоним Върнън Силиван и “Есен в Пекин”. Първата е написана като пародия на черните романи, чиито почитател е той, и като провокация към всички критици. А във втората продължава темата за отношенията между мъже и жени, започната в “Пяната на дните”. Бил е обвиняван в женомразство. За него жените не само ограничават мъжката свобода, но и самите те не са освободени достатъчно от дългогодишното робуване. С годините открива в Мишел черти от майка си, които е ненавиждал. Това не е толкова изненадващо с оглед на някои психологични изследвания, които доказват, че ние избираме за партньори онези, които приличат на родителите ни. Ако една жена е имала баща алкохолик, голяма е вероятността съпругът и също да е такъв. Обяснено е с това, че ние искаме да преживяваме отново и отново детските си травми, за да установим контрол при някой пореден опит и вече не се преповтори онова, което ни е наранило.

Осъден е на 100 000 франка заради накърняване на добрите нрави в “Ще плюя върху вашите гробове”. Съдът нарежда изземване на всички екземпляри от този роман, както и на всички такива от другия подобно скандален, пак писан под същия псевдоним – “Всички мъртви са с еднаква кожа”. Виан се обявява за преводач на уж американския писател Върнън Съливан, печели добри пари от продажбите, но накрая е разкрит. Издателството на Съливан – “Скорпион” – му дава колосалната за онова време сума от 4 500 000 франка. Освен това избягва да плаща данъци. Спазването на обществените норми не му е по вкуса. А името Борис Виан остава някъде си, в сянката.

На 30 години вече е поостарял, пооплешивял, със съвсем влошено здраве. Лекарите откровено му казват, че ако продължи да свири на тромпет, ще умре до десет години. Дори не му е позволено да плува. А той плува под вода. Не трябва да излиза на слънце. И свири непрестанно. Нужни са му много спокойствие и пари. Няма и двете. Казва на новата си любима Урсула, че няма да доживее до 40 години. Вече се страхува да заспи заради нощните сърдечни пристъпи. Особено го влудява шумът.

Въпреки че мрази планирането и животът под час, е принуден да приеме длъжност във “Филипс” – като заместник-художествен директор по забавна музика. Не е толкова обществено известен факт, че думата ‘хит’ като термин за нашумяло музикално парче, е на Виан. Той замества с нея употребяваната тогава дума ‘саламче’, която никак не харесва.

След дългогодишно противене се съгласява книгата му “Ще плюя върху вашите гробове” да бъде филмирана. Но умира в киното, в самото начало на предварителната прожекция. В деня на погребението му погребалните агенции стачкуват. И последният ритуал, свързан с тленния Борис Виан, е точно по Виановски. Най-хубавото на познатите неща е свободата, която дават, в тях да бъде видяно всичко, което си искаш… си мислел Жакмор в края на книгата.

Автор: Lady Silence

:)++

2010-07-20T23:22:00.000+03:00

:)+

2010-07-20T23:20:00.000+03:00

:)

2010-07-20T23:19:00.000+03:00

Lake of Tears - Forever Autumn ( превод )

2010-06-29T15:53:00.001+03:00

Lake of Tears

Forever Autumn

Вечната есен

Виждаш ли как сезонът на есента идва

По пътеките към сънения нежен дом на огъня,

Когато слънцето залязва.

И нощта се случва пред теб

С тайните на дъжда

Вечната есен

Сезонът на есента идва,

Навън във владенията на нощта,

Когато бурята започва

В озарените тайни на облачната нощ.

И нощта се случва пред теб,

А тайните на дъжда ще си останат същите

И скоро отново ще дойде онова време

На тайните на дъжда и на бурите.

Вечната есен идва все по-близо всеки ден

И сезонът на есента започва

След погребалния звън на камбани, след върбите плачещи,

По развълнуваните очертания

На стръмния бряг на времето.

И нощта се случва пред теб,

А тайните на дъжда ще си останат същите

И скоро отново ще дойде онова време

На тайните на дъжда и на бурите.

Вечната есен идва все по-близо всеки ден

Превод: Lady Silence

http://www.youtube.com/watch?v=YK7A8WdT9i0

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg

Evanescenes - Lithium ( превод )

2010-06-28T21:49:00.003+03:00

Литий

Литий, не искам да съм зависима от теб,

Литий, не искам да забравям как се чувствах без теб…

Литий, искам да си остана влюбена в скръбта си,

Господи, искам да се освободя от него!

Ела при мен в леглото, не ме оставяй да спя сама,

Не можах да скрия празнотата, която ми донесе,

Никога не е било толкова студено.

Просто не беше пил достатъчно, за да кажеш, че ме обичаш.

Не мога да се сдържам повече!

Какво ми е?

Литий, не искам да съм зависима от теб,

Литий, не искам да забравям как се чувствах без теб…

Литий, искам да си остана влюбена в скръбта си,

Не искам да ме пожертваш и този път,

Удавяйки волята ми да летя

Тук в тъмнината знам коя съм

И не мога да съм свободна, докато не се откажа

Освободи ме от себе си

Скъпи, прощавам ти въпреки всичко,

Всичко е по-добре от това да си сам,

И накрая предполагам, че трябваше да се влюбя.

Винаги намирам мястото си сред прахта.

Не мога да се сдържам повече!

Какво ми е?

Литий, не искам да съм зависима от теб,

Литий, не искам да забравям как се чувствах без теб…

Литий, оставам си влюбена в теб…

…ще се освободя от теб.

Превод: Lady Silence

http://www.youtube.com/watch?v=PJGpsL_XYQI&ob=av2e

P.S. Литий се дава под формата на лекарство на хора с душевни проблеми. В случая се говори за зависимостта, до която води приемът му, както и за желанието да се преживее болката от нещастна любов по естествен начин.

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg

Добронамереността ли?

2010-06-27T02:29:00.000+03:00

Добронамереността винаги е относителна. Доброто за едни е лошо за други, но не за това ми се пише сега. Искам да разкажа как един път в стаята ми беше влязъл щурец. Харесвам песните на щурците, но да идват отвън. Не ми се иска да спя с щурец в стаята, не ми се иска и щурец да ме събужда. Чух го аз да свири някъде около леглото ми, потърсих, порових. Упорита съм за дребните неща, макар да не съм техния бог. Нюансите и дреболиите ме привличат, сякаш там усещам пулсациите на живота. Сякаш онази сила, която ни е създала, се е скрила в дреболиите. Големите неща са си просто големи, те са очевидни, очевадни и дори отчайващи понякога. Та за щуреца ми беше думата. Надничах, търсих и го видях, но не знаех как да реагирам, какво да направя и как, че хем да не го изпусна, хем да не го убия.

Не съм по логиката, та не помислих много добре кое ще е най-правилното. Наскоро си говорихме с един познат, че можеш да започнеш с логика, но ако оставиш тя да те движи, и не продължиш с интуиция, доникъде няма да стигнеш. Не знам дали е прав, но се случва така, че дори не мога да започна с логиката. Та открих аз щуреца и много бързо взех едната ми пантофа и го захлупих с нея. После затичах за хартия, с която да го взема, вдигнах пантофата и... какво видях! Бях го размазала! Не исках! Не, в никакъв случай не исках, защото гледката не беше подходяща за мен. Щурецът беше пълен с нещо, напомнящо смляно жито. Бяло и еднородно. А сега!? Какво щях да правя с този труп до леглото ми. Беше полунощ, аз – сама. На мен се падаще гадната задача да се спрявя с последиците от убийството, което бях извършила току-що.

С подготвената хартия го взех и изхвърлих в кофата за боклук. Но гледката не ме оставяше. И нито затварянето на очите, нито широкото им отваряне, нито дори широкото им затваряне, ми помагаше. Представях си онова мъртво нещо, повдигаше ми се и ми беше съвестно едновременно.

Всъщност преди десетина дни се сетих за убития щурец. Бях на едно от онези места, на които ние жените ходим да се разкрасяваме. Там чух две истории. Разказани ми бяха от моята помощничка в сдобиването с красота. Синът и отишъл при някаъв празен басейн с други деца, видели в него малко мишле, той го взел в шепата си и го покрил с другата. А когато я вдигнал мишлето вече не дишало. Явно сърцето му се пръснало от страх. Момчето така се разстроило, че се прибрало в къщи и много, много плакало, търсейки утеха в добрите си намерения и в безобразно бързия пулс на мишките.

Майка му го успокоила със своята история. Когато била дете гълъб паднал в двора, бил малък и не знаел как стоят нещата в птичия свят. Тя преценила, че е гладен, започнала да слага трохи хляб в човката му, слагала, слагала...Надула се шията му и то получило съдбата, сполетяла мишлето.

Сигурно всеки от нас има по един такъв невинен повод да се чувства виновен. Обаче дали, когато пораснем, забелязваме как продължаваме да унищожаваме някой нюанс в пространството на битието и дали убийството на някоя недовършена прегръдка ни пречи да спим? Как става така, че забравяме да плачем, когато убиваме...

Сега, когато пиша всичко това, съм в Южния парк и се чувствам като Карл Густав Юнг с онзи известен случай от неговата практика. Опитвал се да убеди своя пациентка в синхроничността, тя не вярвала, но тъкмо му разказвала един свой сън със скарабей. Юнг погледнал през прозореца, от който чул почукване. Видял голям, красив екземпляр. Посочил и го и тя се убедила в теорията му, че няма нищо случайно.

До мен една майка кърми дребното си сукалче. Усмихва ми се, аз – отвръщам. Току-що не убих една усмивка. Ще спя ли добре тази нощ?

Автор: Lady Silence

текст за песен

2010-06-26T17:21:00.000+03:00

* * *

Ръката ти любов не обещава,

Очите ти говорят с лед

И всеки ден все по-студена ставаш,

И липсваш ми, а и сега говоря с теб.

Аз искам близостта ти само,

Душата ми се губи в празнота,

Събуждаме се заедно, а те нямам,

Дори сънят със теб е самота.

ТЪРСЯ В ПРАЗНАТА МИ СТАЯ

СЛЕДИ ОТ РАДОСТ, ЧЕ БИЛА СИ ТУК,

БИЛА ЛИ СИ ИЛИ СЪЗДАДОХ ТЕ НЕ ЗНАЯ,

ДА ТЕ ОБИЧАМ ЗНАЧИ ДА СЪМ ЛУД.

Защо не можеш да си топла,

Искам да усетя лято в теб,

Но ти ме галиш с мъртва нежност,

Поднасяш ми кафето с бучка лед.

И пак не мога да си тръгна,

Дори не знам коя си ти,

Седя до теб и чакам да се върнеш,

Прегръщам ледените ти сълзи.

ТЪРСЯ В ПРАЗНАТА МИ СТАЯ

СЛЕДИ ОТ РАДОСТ, ЧЕ БИЛА СИ ТУК,

БИЛА ЛИ СИ ИЛИ СЪЗДАДОХ ТЕ НЕ ЗНАЯ,

ДА ТЕ ОБИЧАМ ЗНАЧИ ДА СЪМ ЛУД.

Автор: същата…не зная лейди ли е...

Гребната база в Пловдив ++

2010-06-26T17:18:00.002+03:00

Гребната база в Пловдив +

2010-06-26T17:14:00.002+03:00

Гребната база в Пловдив

2010-06-26T17:05:00.001+03:00

Усмивка в тълпата

2010-06-16T21:48:00.002+03:00

Martin Lee Gore *

Smile in The Crowd

Усмивка в тълпата

Ти ме изгони

Изгони ме от живота си

Принуди ме да си тръгна

Със силата, с която

Правиш всичко

Искам твоята необикновена усмивка

Усмивка в тълпата

Ти остана съсипана

В празнотата

И искам да ти кажа, че

Все още ме боли за теб

Моите думи

Винаги са толкова шокиращи

Те стават по-силни

Всеки път, когато говоря

Искам твоята необикновена усмивка

Една усмивка в тази тълпа

Нека да е знак за подобрение

Ние остаряваме

И аз се страхувам, че ще си тръгна

Но болката ми ще остане завинаги

Искам твоята необикновена усмивка

Една усмивка в тълпата

Превод от английски: Lady Silence

http://www.youtube.com/watch?v=wfR-xm-3-5c

*Martin Lee Gore е един от основателите на Depeche Mode, китарист в групата, автор на голяма част от текстовете и композитор на Enjoy the silence, I feel you, Personal Jesus.

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg

ЕЛИЗАБЕТ ГИЛБЪРТ

2010-06-14T22:26:00.013+03:00

Елизабет Гилбърт е родена в Кънектикът през 1969 год. и е израснала в малка семейна ферма за коледни дръвчета. Тя е по-голямата сестра на младата романистка Catherin Murdock, автор на “Dairy Queen” и “The Off Season”. В началото на 90-те години Елизабет се записва да учи в колеж, а годините след него прекарва в пътуване из страната и по света, в писане на разкази, като временно е работила на различни места, и също тогава създава своята собствена MFA програма. След повече от пет години на непубликуване и колекциониране на писма с откази, накрая завоюва литературната сцена през 1993 год., когато един от нейните разкази е издаден в “slush pile” на списание “Esquire” под заглавие “Дебютът на една американска писателка”.

Оттогава Гилбърт публикува постоянно и винаги с голям успех. Нейната първа книга – сборник с разкази, наречен “Пилигримите” – е определен от Annie Proulx като “една творба на млад писател с блестящ талант”. Този сборник, който е Notable Book на “New York Times”, получава наградата “Pushcart” и е финалист за PEN – наградата на Хемингуей. Следващата и творба – “Непреклонни мъже”, тъжен роман с романтичен нюанс, е за териториалните войни за ловене на раци по крайбрежието на Maine, която също е Notable Book на “New York Times” . “Последният американски мъж” – биографична книга за Eustace Conway – един еклектичен, модерен, съвременен мъж, който живее сред природата, е била през 2002 год. финалист за наградите “National Book Award” и “The National Book Critic’s Circle Award”.

Нейната най-нова книга - биографичната “Яж, моли се и обичай” е бестселър № 1 на “New York Times” и разказва за годината след трудния и развод, която Елизабет прекарва, пътувайки по света. Anne Lamott нарича книгата “мъдра, весела, човешка, неземна и покъртителна”. "Яж, моли се и обичай" има световен успех и вече е публикувана на над 30 езика. Тя е определена от “New York Times” за една от 100-те най-забележителни книги за 2006 год. и е избрана от “Entertainment Weekly” за една от 10-те най-добри “nonfiction” (отнасящи се за реални събития) книги за годината. През 2008 год. писателката е обявена за една от 100-те най-влиятелни личности в света от “Time Magazine”. Досега са отпечатани над 5 милиона копия от книгата.

ИДЕИ ЗА ПИСАНЕ

Заедно с писането на книги, през цялото време Елизабет се е занимавала и с журналистика. През целите 90-те години е била сътрудник в SPIN Magazine, където – с хумор и въодушевление – тя проследява различни личности и субкултури, обхващащи всичко – от родеото на Buckle Bunnies (препечатано в христоматията “The KGB Bar”) до забележителната китайска постройка на Three Gorge Dam. През 1999 год. Елизабет започва да работи за GQ Magazine, където нейните профили на необикновени мъже – от поетите Hank Williams ІІІ и Tom Waits (препечатано в христоматията на Tom Waits) до напълно парализираният атлет Jim Maclaren – спечелил нейните три номинации за наградата на National Magazine, както и многобройните и появявания в писателските антологии на списание “Best American”. Писала е също и за такива издания като “The New York Times Magazine”, “Real Simple”, “Allure”, “Travel and Leisure” и “O, The Oprah Magazine” (където нейната мемоарна книга “Яж, моли се и обичай” беше цитирана през март, 2006 г.). Сътрудник е и на шоуто на националното радио “This American Life” и – може би най-престижното признание – няколко пъти е участвала в Little Gray Book Lecture Series на John Hodgman, преди всичко в четвъртата лекция, на тема “Hints for Public Singings”.

Повечето от книгите на Елизабет Гилбърт са с купени права от Холивуд. Нейните статии в GQ за барманските и години стават основа за филма на Дисни “Грозният койот”. Според “Variety” отскоро филмовата компания Paramount Pictures е получила правата за филмиране на мемоарната и книга “Яж, моли се и обичай” и тя ще бъде предоставена за star vehicle на Джулия Робъртс.

Сега авторката живее в Ню Джърси и работи върху нова книга.

Превод от английски: Lady Silence

Извършвам преводи от английски на български език. Цена по договаряне.

За контакти: ladysilence[кльомба]abv.bg