Last Love

 

След като Тя го беше разкарала още в началото на чат комуникацията им една нощ Той и писа в скайп:’Как сте, мадам?’. Тя се учуди и не му отговори. Но Той беше настоятелен и всеки ден пращаше емотиконка, песен или едно ‘здрасти’. Угнетеността и от разразилите се неблагоприятни обстоятелства около нея беше факторът, оказал най-голямо влияние за това той все пак да получи: ‘А ти как си?’. И всяка вечер беше опознавателна. ‘Ние сме две Вселени, които никога няма да се докоснат’ и ‘Ще разруша целия ти свят’ бяха нейни думи, споменавани често от него със смях.

-Защо тогава ми каза така?

-Така мислех. Явно не съм била права.

Всеки от тях чакаше тези музикално-поетични чатове, гарнирани с дарк уейв, Пол Елюар и битови несгоди.

-Това е лудост, чиста лудост! – често му пишеше тя.

-Но защо?

-Не сме един за друг, не сме…

И продължаваха:

-Ще ходим на сватба на братовчед ми и майка иска да се обръсна.

-Не си длъжен да се съобразяваш с нея.

-Но тя не спира да ме занимава. Ще отида да се наям и ще се върна.

Всяко семейно събитие беше едно преяждане. С високото говорене от страна на майчината му рода и интриганстването на бащината. Още като малък го караха да преяжда. И вкъщи повръщаше. В мивката. Натрупа излишно тегло още в първи клас и не успя да се справи с него. Организира си излишества, за които не подозираше как ще плати.

Но един път Тя му каза нещо, което не му хареса. Никой не помнеше какво. Обаче той изчезна за два дни. И Тя знаеше Той какво прави. Предава една незапочнала връзка. Изневерява на идеята за щастие. Изтръгва възможността чистотата да има значение и я замества с егоизъм. Отсъствието му я напусна. Смс от него: ‘Какво се случва с теб?’ Тук вали сняг’. Снегът – красиви малки съвършенства. Цялостно вледеняване. Възможност за пързаляне. За спускане и пребиване. И там също валеше. Някак отвътре душата и заваля. Не със снежинки. А с малки капки яснота, толкова нужни за почвата, върху която растеше тяхната обречена любов.

Просто беше намерил случайно момиче в сайт за запознанства. Предложи му да се видят веднага и то дойде. Неизящното и тяло, леснотата на съгласието и, неосъществения секс…Тръгна си също толкова внезапно, както беше дошла. А имаше намерение да остане с нея цяла нощ.

-Защо го направи? – Тя щеше да го пита многократно.

-Ами нали и аз искам да не съм сам. А ти ми отказа да заживееш с мен.

-Но ние се познаваме съвсем отскоро.

-Няма значение. Трябва да сме заедно.

 

Изпрати му имейл. Почувства това почти в началото. Написа го и забрави за него. Защо ли хората така удобно забравят посланията на интуицията си?

 

Някакви си думи

Толкова много бързаше. На страхът крачките са големи. Грабна лопатата и почти тичаше. Трябваше ли да търси специално място, за да изкопае дупката? Нищо специално не му трябваше. Пръст, земя, под, дъно, край, спирка – колко много думи, които в случая бяха равни само на една. Гроб. Не може да се търси място за гроб. Не може да се търси гроб. Гробът е навсякъде, когато си решил да погребваш. 
          Там, където тя го чакаше, ей така, на една крачка от нея той започна да копае. Тя го гледаше недоумяващо. Не можеше нищо да му каже, защото нямаше какво. В началото тя не разбираше какво прави той. ‘Обичам те до смърт, ти си моят живот’ и беше казал снощи, казвал и го беше всяка нощ. Но днес просто я хвана грубо за ръката и я доведе до това място, а малко след това дойде с лопатата, която се забиваше с такива удари в пръстта, сякаш бяха удари на сърце. Зловещо сърце, готово да погребе друго сърце. 
          ‘Хайде влизай’ – пред нея зееше пропаст. Пропаст, дълбока един метър. Пропастите имат различни физически параметри, но си приличат по безнадеждността. А тя дори не се беше преоблякла. Трябва ли задължително човек да се преоблича за погребението си? Понякога, ако другите бързат да го погребат, той не успява да изглежда официално и смирено. А тя си беше с плюшената блуза, на която едно мече казваше: ‘прегърни ме’. С едни обикновени дънки и меки жълти чорапки. Не и беше оставил време да се обуе, с пантофите си беше. Взе я на ръце и я положи в гроба, така направо върху пръстта, а пантофите се разпиляха. Косата и, която беше галил хиляди пъти, косата и, която винаги му ухаеше на очакване, също се разпиля, там върху боклука. Видя косата и, за която знаеше колко обича да мие с шампоан от боровинки. Сега не го интересуваше косата и. Не го интересуваше нищо. Започна да я засипва с пръст, а тя лежеше с отворени очи и затворена уста. Кафяви петна покриха тялото и и то постепенно изчезна. 
            Много скоро, след като работата беше свършена, той си тръгна и когато се успокои, че нея вече я няма, изведнъж осъзна, че Нея Я Няма. Краката му трепереха и едва намери сили да се върне назад. Искаше да бърза, а въздухът се беше превърнал в пластелин, в който едва си пробиваше път. Борейки се да се върне той се добра до мястото. Мястото, на което беше казал сбогом на своята единствена любов. Любовта е винаги единствена, тя расте, развива се или пък се разболява, залинява и избледнява. Голямата любов не е един човек, но може да бъде свързана с някой, който е помогнал любовта да израсне.
          Нямаше следа, нямаше нищо, нямаше такова място. Как така изчезна, по ангелите?! Местата се намират винаги вътре, отвън са декорите на милиарди измислени светове, а завесите се преплитат и се случва хората да се спъват в тях, а също и да се губят. 
           Пръстта беше просто някакви си думи. Прах в очите, само малко прах и толкова. Тя бързо го разбра. Думите раждат и убиват, разделят и събират. Думите са затвор и свобода, храна и глад, жажда и присъствие. 
          Той щеше да татуира отсъствието и върху кожата си, за да си спомня винаги, че не може да бъде погребана любовта и не може да бъде затворена в пропаст или просто в малка едва скалъпена дупка. Любовта просто си тръгва от там, където се страхуват да обичат.

 

 

Първото му момиче изобщо беше от съседното училище. Дотогава не беше доближавал женско тяло. По онзи начин. А също и по този – да вложи емоция, освен пристъп на хормони. Тя искаше да си тръгне по-скоро и му го каза с смс. После, когато вече щеше да завършва, получи още един от нея. В него  съобщаваше, че е нелечимо болна – множествена склероза. Първата му любов пое част от тежестта на последната. Без да подозира, че Господ ни реди по прекалено съвършен начин, за да ни хрумне въобще да му се сърдим. ‘Станала е грешка. Исках да го изпратя на друг с твоето име’ – трети смс. ‘Мога ли да ти помогна с нещо?’- веднага и отговори. Но не получи своя отговор. Своята отговорност.

 

По едно време го изпратиха в друг град. Там щял да научи още повече за подчиняването на конфликтността, завоалирано в стремеж към алтруистични дейности. Търсене на ядливи растения в дебрите на глупостта, плуване срещу течението на самото съществуване, намиране на бездушни мишени и награди за уцелването им. Нарече града с мръсна дума, така го знаеше за себе си. И не се поколеба да потърси забавления, за да облекчи престоя си там. Омъжена жена, очила за тесногръдство, оправдания, че мъжът и е купил много голям телевизор и не може да го напусне. И с дъщеря на всичкото отгоре. Размяната на телефони доведе много бързо до среща в хотелска стая. Мръсно място за това така или иначе нечисто намерение. Тя го излъга за годините си, макар с неохота да призна другите факти. Нахвърли му се от вратата.

-Искам да ме наричаш господарка и да ми говориш на Вие.

-Добре. – каза той. Нали тъкмо на това умение беше отдал живота си – да показва подчинение там, където чувства презрение.

-Занапред искам да чувам: ‘Обичам Ви!’ винаги, когато се срещнем. Не разрешавам безразлични обръщения, не давам да не искаш да си с мен.

Бездарният секс остана заключен зад вратата на хотелската стая, където да се слее с други подобни преживявания на следващите дошли да излъжат себе си. Младият мъж си тръгна, учуден от избора си и зави към общежитието, където приятелите му очакваха поредния нелеп разказ, за който да се преструват, че им е много смешно. Тя се отправи към студиото, в което работеше. Тази седмица това беше четвъртият и случай. Рецепционистката можеше вече да мине за добра нейна позната. Познаваше маниакалната и нужда да предаде нататък безсмислието на пребиваването си на тази грешна планета. Мъжът и караше тир и се прибираше рядко. Правеше това не защото знаеше, че качва проститутки, а защото осъзнаваше, че между тях нямаше нищо, освен един написан на хартия договор. Но можеше да се прави, че изпитва непреодолима нужда от секс, докато беше фригидна. Сърцето и не можеше да почувства възбуда от нечие присъствие, а тялото и просто следваше сърцето.

След два дни той я видя близо до училището. Рязко се обърна и се скри зад оградата, надявайки се да отмине без да го е видяла. Но тя беше съзряла още една възможност:

-Къде отиваш?

-Мии…

-Ела с мен в студиото, колежката я няма днес.

Оградата на презрението към нея не го скри. Там, на работното и място тя му направи маникюра, сложи му безцветен лак и му разясни колко  е хубаво това. и отново посетиха хотела. Скука. Напористи изявления за чувства.

И вече му оставаха само няколко седмици, за да се върне в първоначалния учебен град.

-Не, няма да се връщаш! – разсърди се тя.

-Не става, задължен съм.

-Но аз съм бременна! – излъга с патос.

Значи е създал дете, без да разбере. Поне не му поиска пари за аборт. Това го накара да се гордее със себе си. Още повече. От това, че може да прави каквото си иска.

 

Понякога лъжеше някой съученик, че е изпуснал автобуса за село, когато нямаше кой да го вземе навреме, и оставаше у тях. Обвиняваше майка си, че са го изпратили да учи в градското училище, защото я подозираше, че така цели да го изолира от децата в махалата. Едновременно с това се чувстваше поласкан от хвалбите и. Не можеше да се адаптира и да се почувства част нито от класа си, нито от компанията деца, които се събираха на съседната улица. Всъщност беше част от майка си, нейно продължение, нужда и оправдание. Детето нарцис не се оглеждаше в езерото, за да се влюби в своя образ, а се оглеждаше в нея. Можеше да се види само като отражение на малките награди – материални и емоционални, които тя му даваше, за да го задържи още-по-качествено до себе си.

-Виж сестра ти колко е мързелива. Даже си е оставила мръсното бельо в гардероба, при подредените дрехи. – говореше зад гърба на дъщеря си тя.

‘Сестра ми е проста’, си мислеше той.

-А ти си толкова добър. Ей, никога не съм я видяла да чете книга. А ти все четеш – задължителната литература, списания. И научнопопулярни филми гледаш.

Когато в съботите трябваше да ходят на гости на баба му в съседно село, той окуражаваше майка му да шофира. Тя се чувстваше подкрепена от невръстното си момче и забравяше пренебрежителното отношение на съпруга си, нежеланието му да даде и секунда от своя ден на друг, освен на своето убеждение, че никой не заслужава нищо на този студен свят.

 

Имаше си специално училище за желаещите да се подчиняват. Изоставени джи ес еми, разревани близки, възможност за сигурна заплата. Баща му твърдеше, че не желае детето му да ходи там. По-добре било да създава изкуствени светлини в чуждите домове. Или да гаси пожари. Или да пали огньове, ако се налага. Опасяваше се, че ако се научи да се подчинява на някой друг, освен на него, ще изгуби властта си върху крехките му опити да бъде себе си.

Пясъкът в двора. Защо това малко момченце си играе с него? Всичко трябва да е подредено. Под контрол. Споменът за собствения му баща, пиян, самодоволен, ударите върху него, тичането да се скрие в обора, за да не го застигне неговия гняв… Влиза в мърлявата къща. Детето е там. Възрастният мъж не разбира, не знае къде е точно..

-Ти ли ще ме лъжеш мен? Ти ли?

Удар, детски писък, омраза…притеснена жена, утешаваща момчето.

‘Защо? Защо ми се случва това?’, щеше да пита многократно то.

 

‘Защо трябва да съм тук?’, щеше да попита деветнадесетгодишния млад мъж, току-що прекрачил прага на училището.

Нямаше къде другаде да бъде. Нямаше подслон и защита.

‘Щом се прибирах в училището с желание, представи си как съм се чувствал у нас’ – щеше да и каже десетина години по-късно. Тогава, когато вече щеше да е осъзнал, че никога в сърцето му не е имало никой. И няма да има. ‘Подкосяваха ми се краката, щом пристигах в селото. И по същия начин, дойдеше ли време да се връщам в училището. Прибирах се на стоп редовно. Един път се оказа, че ме е качил съседа турчин. На един разклон, на около 100 километра от нас, той ми спря.’

Още първата седмица в училището знаеше, че е сгрешил. Някои грешки са неизбежни, някои случки са предопределени от Съдбата, за да се промени цялата Вселена. Неговото решение тогава да не напусне, нейното желание да е посланик на нови надежди се бяха сплели в кармична схватка, за да участват в раждането на един нов свят, за който никой от тях не подозираше, че идва. Всеки вървеше по своя си път, воден от  усещането си за предопределеност. Тихо незабележимо чувство, направляващо всяка отделна крачка. А тогава са живеели в два съседни града, без да подозират. Почти на едно място, почти докосващи се. Каквито щяха да си останат завинаги.

Не му харесваха консервите за закуска, обед и вечеря, консервираните обноски, загубените дни в убиване на бъдещето в името на по-добро бъдеще. Млади животи, готови да се подчинят на саморазрушителния си порив. Необяснимо за другите, които никога не са били там. И толкова ясно за всички вътре. Хилядите изминати в усилия километри за каляване на тялото, студените душове, взаимното избиване на комплексите им за малоценност, поляти с евтина бира, бърз секс и изпънати до скъсване чаршафи.

 

Още от малък Той знаеше, че един ден ще работи в Къщата на подчиняването. Когато в седми клас съобщи на учителката си по история, че е такова неговото решение, тя с изненада му каза:

-Но ти не можеш да се подчиняваш, непокорен си и не ставаш за там. Избери си друга професия.

-Не, решил съм вече, само това искам.

След заплахите на баща му, че ще го остави сам в гората на нямането и ще остане без покрив, а също и дори без под под краката си, той реши, че ще се опита да заработи там. Това вътрешно съгласие с този факт беше и първия му работен ден, макар че беше още малък. Но трудът в началото е игра. Малките момченца карат самолети, копаят с багери и чупят играчките си, за да опитват да ги поправят. Понякога. Той не искаше да поправя, а само да руши, така че бъдещото му официално призвание беше близко до начина, по който гледа на света. Щеше да дойде време да го погледне и пред обектива на фотоапарата си, пък дано да му се стори по-различен, но дотогава щеше да го наблюдава с готовност за разваляне. Някои деца чупят повече от други. Този глад за разруха смело противостои на желанието за създаване, манипулира го успешно и накрая го прекършва като малко клонче, каквото си взима човек, отегчен от разходката си сред природата.

И после се качи на покрива. За да не остане без него. Или обратното, макар че заплахата получи няколко години по-късно. Беше само на пет. По една стълба, оставена зад къщата. Толкова му беше забавно, че молбите на майка му да слезе не само не бяха чути, но и го предизвикваха да остане там заради нотката и на паника. Накрая тя се сети:

-Ела да ти дам нещо.

-Какво е то? – попита малкото момченце.

-Ами слез да го видиш.

И той и повярва. Така, изведнъж, както се усмихваше, защото тя е изплашена. И слезе при нея, в женското начало на съществуването. Там, където няма място за подвизи, а да не говорим за самостоятелност.

-Не искам да ме държиш за ръка. – каза той една година по-късно, докато тя го влачеше към най-големия градски магазин.

Жената го пусна и се замисли, че това е само началото на отказа и да спре да го контролира. Спря с държането на ръката и започна да води психиката му на неподходящи за едно момченце места.

-Баща ти не е лош човек – му казваше тя, -но стане ли дума за пари е непоносим. Все не му е достатъчно висока заплатата и все не му излизат сметките. Иначе е грижовен и мил.

Баща му – човек на средна възраст с изоставена амбиция да постигне повече от схлупен дом на село, страдаше от непрестанно главоболие. Истината е, че страдаше от един и същи модел на мислене, който така се блъскаше във вече оплешивяващата му глава, че не му позволяваше да се отпусне дори и за няколко минути. Моделът искаше да излезе и да потърси и други модели, за да могат да се сменят и така да намали работното си време. Но бащата си беше упорит, пиеше по няколко хапчета на ден и не му даваше да мръдне от него. Веднага след прибиране с немити ръце пускаше телевизора. За да не чуе какво имат да му казват жена му и двете му деца. Моделът да не допусне никой до себе си.

-Тихо, искам да чуя какво има да каже този човек. – изричаше на глас, а в себе си казваше: никой не ме интересува.

Всъщност интересите на неговия баща бяха семпли и непретенциозни. Няколко порно касети, още толкова кошера, малко рошаво куче, на което погрешка да сяда върху дивана, където почти постоянно спеше и разнебитена кола, която ненавиждаше да кара. Останалото бяха досадни елементи от битието, с които той се бореше непрестанно.

Майка му, облечена в стара мъжка фанелка копаеше доматите в двора и се плашеше от времето, в което синът и щеше да порасне. Острата болка по време на раждането му и питането и защо трябваше да е такава женската съдба, отскоро бяха намерили решение. Тя щеше да си отгледа мъж, след като нейния не и обръща внимание. И трябваше да намери начин да го задържи при себе си. Ставаше дума за много време, за много години, в които тя щеше да доизмисля страданието си, за да не го пусне.

-Какъв глупак е нашият – щеше да каже един ден на баща му, след като го беше видяла да рита тромаво футболната топка и да не отвръща на подигравките на приятелите си.

А той я чу и плака цяла вечер, завит през глава. Когато тя го повика за вечеря разбра какво се е случило и му се извини, но остана доволна. Значи нейното мнение вече имаше наистина голямо значение за него. Така лятото, когато отиде за пръв път на зелено училище, не се включи в писането на любовни писма до момичетата. Когато го попитаха на кой ще даде своето писмо, той отговори:

-Аз давам химикала.

Дали харесваше някое момиче или беше срамежлив? По-скоро знаеше, че майка му държи на него и момичетата не са толкова важни. А и имаше малък корем, от който не беше доволен. Тогава беше на десет. И искаше да се прибере у дома. Нищо, че скучаеше ужасно много и обикаляше селото си с колелото. В търсене на разнообразие. Понеже не знаеше, че търси себе си. Нямаше представа, че се е изгубил някъде там, когато майка му е започнала да го използва като сурогатен съпруг. Майките винаги мислят най-доброто на децата си, така твърдят хората. И неговата изглежда не беше изключение. Макар че той се срамуваше от нея. Когато на осми март бяха извикани всички майки в училище, за да им подарят едни и същи картички, омазани с лепило и надписани с грозен почерк и еднакви вази, неговата показно изпуска своята. Звукът от счупено прикова вниманието към нея. Тя каза:

-Извинете

и тогава продължи да му изглежда най-грозната майка. Имаше най-големите обувки и най-евтините дрехи. И още по-евтиния и стремеж да прецака живота някак личеше във всеки неин жест. Вечерите, когато четеше на лампа приключенски книги той често си спомняше за това ‘тряс’ и смешното и извинение. И пак утехата, че го обича идваше да го плаши от истината вместо Баба Яга. Все пак в една такава вечер изхвърли сборника по математика зад раклата. Баща му настояваше да решава и решава и решава задачи. Излъга, че сам е паднал там и не може да го извади. Всяка следваща детска лъжа резонираше на лъжата, че в семейството му всичко е наред.

Ординарността на дните се преплиташе с беглото усещане, че наблюдава скучно детско филмче и всеки ден се надява на нова серия, но пак му пускат същата. Сутрин баща му ги задължаваше да бутат колата, за да запали и да ги закара в близкия град на работа и училище. Вечер всички миришеха на изядения суров лук, а той заставаше на входната врата и гледаше просто. Никой не минаваше обикновено. Не отминаваше и чувството му за пустота и обреченост. Една стара крепост наблизо приютяваше мрачните му мисли. А още беше малък, за да е достатъчно мрачен да предприеме някакви стъпки в обратна на дома му посока.

 

 

Улици, претъпкани със съдби. Дюнерджийница на булевард, зима, бездомник, облечен в дрипи пази единственото си притежание – подобие на метла. Полицаи глобяват спрелите отпред коли. Миризма на пиле, на липса на уют, усещане за хора, гладни за нормалност. Сенки по лицата, преплитащи се силуети, пресичащи на червено своите мечти. Усещане за изгубване. В себе си тя стои свита в един ъгъл, плаче и се страхува. Толкова много страх. А върви сред тях и никой не знае за страха и, разминава се. Отива, където не я чакат…

Приятелят и я изостави. Каза и, че е срещнал друга. Не беше сигурна, че го обича, просто искаше нечие присъствие. Ужасът от самотата прощаваше всичко. И нечистоплътността на обещанията, и пропуснатите прегръдки, и скучните нощи. Изведнъж се оказа, че няма нищо – нито дом, нито работа или кръга от познати, в който се въртеше, докато и се завие свят. Пристигна в непознат град, отседна при приятелка. И не искаше да живее. Новото начало не и изглеждаше привлекателно, мислеше си за стария живот и не можеше да го прежали. Някаква много малка част от нея знаеше, че така трябваше да стане. Но все пак защо не можеше да остане там, в старото? Сега нямаше цел, посоките се сплитаха на възел и колкото повече се опитваше да го развърже, толкова по-стегнат и ригиден ставаше.

И тогава той и писа. След като три години стоя сама. В чат канал. В най-тъпия чат. Никът и беше FuckOff, а неговият InnerSelf. Подразни я със самонадеяността си, но нали трябваше да убива времето – най-големия и враг. Ако можеше да наеме убиец, да поръча времето и то да се свърши изведнъж… След това дните продължаваха да се влачат, да тътрят крака и да носят празни думи. Докато не попадна пак на него и този път размениха координати. Правеше и забележка за пропусната запетая, ухажваше я, пращаше и съобщения всеки ден, отегчаваше я. Но всяко внимание беше ценно. Един италианец, преживял дълга връзка с българка и писа. Но не харесвал шала на снимката и. Имал собствена винарна в градче до Рим. Покани я при него. Не прие предложението. Не изглеждаше достатъчно способен да я донарани.

‘Нима го намерих?’, написа в един word документ, в който си водеше бележки за разни филми, пействаше готини цитати и описваше пропуснатата любов на родителите си. И се успокои в себе си, макар че логиката и го преследваше, въоръжена с касапски нож. Режеше го с нея, виждаше недостатъците му, но сърцето и си искаше дълбочината на болката, за да се научи да се пази. И да поиска да е цяло. Сърцето и беше намерило онова, което му липсваше най-много – да заобича някой, който ще се опита да го унищожи. Сърцата имат нужда от рани, за да разберат, че могат да ги преживеят и да тръгнат по-силни по пътя на безусловността.

-Какво ли ме очаква занапред? – го попита един път.

-Щастлив живот с мен – отговори Той.

 Искаше и се да му вярва. Особено, когато ходеше на гости при приятелите си, за да пушат марихуана, а той да я смесва с алкохол.  И те да го снимат, да публикуват снимките в социалните мрежи, да му се подиграват, а той много да държи на тях. Още не се бяха срещали. Тогава не и пишеше по няколко дни.  Тя разбираше. Не трябваше да започват това нараняване, защо вървеше по път, който се преструваше, че не е задънена улица…Когато го нямаше и беше добре, въпреки копнежа. Сякаш все още можеше да избяга от него, да кривне от пътя, все още нямаше мантинела, която да я спре…

 

 

                                                                   39

 

Един ден след заминаването му Лейди Стоун, която си беше измайсторила медал за своята честност, и си го носеше на якето, на блузката, а в краен случай и в джоба на полата си, покани новия си любим у дома. Случи се вечерта. Първо отидоха да се къпят в един много мръсен язовир. Гражданите хвърляха всякакви боклуци там. Традицията се спазваше, без някой да разполага с  обяснение. Като при повечето традиции. След язовира тръгнаха към дома и, а ‘новият и човек’ я държеше за ръка.

Той се казваше Невинен. Що за име му бяха сложили родителите? Не се ли срамуваше, че е странно? Знае се, че ако името нарушава добруването на носителя си или го оскърбява със значението си, същият има правото да го промени законово. Тъкмо тогава той осъзна, че името е послание. Кръщават те такъв, какъвто трябва да си. Всяко име си има значение, което притежателят му трябва да изпълни. Не което е, а което ще му е основна задача в живота. Ако името съдържа значение на свежест, то човекът трябва да е възприемчив към новото и да приветства това, което получава от живота. Ако е радостно, трябва да се научи да се радва, ако е смело, трябва да е смел, ако е с думата ‘любов’ в него, трябва да се научи да обича. Освен това, безкрайното повтаряне на името му от другите го ‘омагьосва’ да се настройва на честотата му. По тази логика Лейди трябваше да се научи да е лейди и да е постоянна, твърда и непоколебима. Тя беше такава, но в друг смисъл – не променяше основния си възглед да не допуска никой до себе си , но се оставяше да и се влияе. Не, тя не беше зависима от наркотици, но за сметка на това зависеше от лошотията около себе си. Свързваше се с нея и я правеше още по- брутална. А лошотия, колкото искаш. Често се случва хората да развият обратната характеристика на името си. Тези, които трябваше да са весели, ставаха прекалено тъжни; тези, които трябваше да са добри, ставаха прекалено лоши, тези, които трябваше да са мили, преливаха от наглост. В този ред на мисли Невинен беше не само прекалено виновен, ама и така опорочен, че самият порок би се скрил от срам и ужас при узнаването  на делата му.

 

 

 

                                                          40

 

 

Не различните, а еднаквите се привличат. Вибрацията на трептене е специфична и ако същества с подобни вибрации се срещнат, те се усещат и харесват веднага. Ако са им твърде различни трептенията, моментално се отдръпват и отвращават един от друг. При първата им среща не само, че не я хареса, ами му се искаше да избяга. И досега не знаеше каква сила го е държала до нея. Тогава беше по-неугледна, макар и по-млада. Преправила една блуза на майка си, а полата и – от магазин втора употреба. Не можеше да си позволи да влиза в обикновени магазини. Но се радваше на умението си да е модерна. Носеше дрехи само от памук. И то сини. Други не приемаше. И зимата, и лятото облеклото и беше еднакво, с малки разлики. Наричаше принципност желанието си да е облечена винаги в памучни дрехи.

- Няма никога да се обличам с дрехи от друга материя – казваше тя и се гордееше със себе си.

- А защо? – я питаше той.

- Защото тя е най-добрата материя, а аз търся най-доброто – усмивката и, сключила договор с есенцията на пародията, се разстилаше по грозноватото и лице като недостатъчно количество смес за палачинка в недобре загрят тиган.

 

 

 

                                                            41

 

Невинен си удари крака, както разхождаше ръката си по задните и части, изохка от болка и се наведе да види какво е положението. Шипков храст се беше забил в плътта му и капка кръв се размаза по показалеца на същата дясна палава ръка. Успя да я види на лунната светлина. Не обичаше да го боли по този начин – внезапно и непредвидено. Преднамерената болка си имаше специално значение за него. Но не и сега. И не и така. Зает беше. Защо да го безпокоят тръни и рани? А тя се притесни така силно, че да си помисли човек, че и пука за него. Чак се разплака за излишно пролятата кръв и си обеща да пролее кръв колкото язовира, за да се компенсира болката му. Не от съчувствие. А за да му покаже колко е загрижена. Наведе се и много нежно и внимателно целуна крака му.

- Ох, горкото краче! – каза тя с мил глас.

- Не се притеснявай толкова  – успокояваше я Невинен.

- Цун! Цун! Цун! – продължаваше пристъпа си на показност тя.

- Спокойно, бейби! Наред съм!

- Ох, на мама милото, сладко, нежно краче! Я мама да види какво му е. Може ли мама да направи нещо за него? Ето, още целувки. Цун!

 Невинен не се озадачи. Такива жени харесваше – готови да режат ноктите на краката, а това да им носи нечовешка наслада. Вече беше имал подобна приятелка. Режеше му ноктите, защото мислеше, че като е висок не може да си достигне пръстите на краката.

 

 

 

 

                                                            38

 

 

Преди много години, точно 13 всъщност, беше получил тетрадка от бъдещето. Такива тетрадки се продават масово, но повечето са фалшиви. Произволни автори пускат на пазара донесеното. Отсяването на истинските е трудно, едва ли не невъзможно. Той усещаше, че тази е истинска, тъй като не съдържаше толкова хвалби, колкото препоръки и наставления. Беше се озовала този път в плик от писмо над една купчина стари кутии. Твърде бял, за да не бъде забелязан. Не разбра веднага, че е с биографични данни за самия него, тъй като те идваха отпред назад, т.е. се завръщаха, за да му подскажат. Такива завръщащи се неща предизвикват недоверие, а и са като кръстословица. След като я решиш, излизат факти. Преди това са непопълнени празни места. Отговаряш на няколко въпроса и готово.

Образуваха се няколко изречения. Казваше се, че ако не е смел в този си живот, тъй като е наследил смелост от предишните, ще бъде жестоко наказан. Промени, неудачи, финансови и емоционални загуби ще съпътстват живота му. Спортен хъс, предприемачество, амбициозност, проницателност – това са основните му качества. Прочете, че ще си отвори магазинче. Че в предишен живот най-много да започнел нещо и не го довършвал. Сега не можело така. Писано му било да достигне сам до определена височина на своя връх и тогава да срещне съмишленик. На 35 години щяло да му се случи нещо, което да промени съдбата му из основи, както и много чужди съдби. А с Лейди Стоун щели да се разделят.

 Излизаше, че всичко е решено предварително. Тогава за какво живееше? За да изрече предварително зададените му реплики и да изпълни строго определената си роля? Не беше ли твърде скучно и безсмислено? Бегло си спомни, че не беше обърнал внимание на тетрадката, особено пък що се отнасяше за раздялата им с Лейди. Как така някой ще знае по-добре от него?

Може би написаното се отнася до хора, които не познават себе си и не могат да правят съзнателно избори. Тогава се включва така наречената предопределеност. В бъдещето си те са същите онези хора, които са били в миналото си. Но, ако той знаеше как да избира с душата си, всичко, което е било ясно за него, си остава в бъдещето. Той би живял винаги в настоящия момент. И съответно не би правил груби грешки, а само такива, от които да се учи с лекота. Тогава би накъсал всичките тетрадки и би ги изгорил в камината на съседите си, тъй като нямаше собствена. Беше се оставил 13 години да живее с последиците на миналото. И това можеше да продължи докрай. Вечността предлага тази възможност.

Нямаше как да не отиде при тълкувателка на тетрадка от бъдещето. Тя не излизаше от ума му, заедно с въпросите си, до които неизменно водеше. В града на приятеля му лесно намери една. Имаше ги много. Влезе в лъскав офис и една твърде нелъскава жена го посрещна с опростена физиономия. Целият и занемарен вид беше нищо в сравнение с неглижирания и изказ.

-Защо си така посърнал? – го попита тълкувателката.

-Вие би трябвало да знаете.

-Я да видим какво ще покажат числата!

-Аз имам тетрадка. Бих искал да я тълкувате – каза той.

-Остави сега тетрадката. Ето ти празен лист. Записвай!

-Да записвам? Какво? И защо?

-Като излезеш от тук ще забравиш всичко, което съм ти казала. Затова карам посетителите да записват. И така. Да видим здравето сега. Имал си тежка ангина. Проблеми с очите. Ще имаш пак ангина.

-Не може ли да се избегне?

-Няма нещо, което да бъде избегнато – отговори уверено тълкувателката.

Ето защо някои хора се страхуват да посещават тълкувателки, още повече да им вярват. За тях неизменността на събитията управлява живота. Напълно изключват самоизграждането на нови случки, както и елиминирането на предначертани.

-Ти защо не си в чужбина? Трябвало е да заминеш! – продължи тя.

-Не знам. Но винаги съм искал да го направя.

-Ще заминеш, пътят ти е отворен.

-Не съм сигурен какво да правя. Тук ли да остана или не…

-Ако останеш тук ще бъдеш сам, но ще изкараш пари. Ако заминеш ще преподаваш нещо на много хора. И на двете места ще е един вид търговия.

-Кое от двете да избера?

-Опитай първо едното, после премини на второто. Осен това ще живееш много дълго.

-Наистина ли? – усъмни се той.

-Да! Ти си от два рода на дълголетници.

Това беше вярно. Както и други факти, казани му от жената.

-Било е решено да се разделите с приятелката ти. Тя е човек на крайностите. Или всичко, или нищо. Не приема средни положения. Писано ви е било да не сте заедно. И да останеш с нея, до две години ще се разделите окончателно. Ти прецени дали си струва да губиш още две години с жена, която не те обича.

-Какво друго е било решено?

-Ще срещнеш друга жена. Тя ще ти роди син. След три години. Кажи ми можеш ли да градиш от нищо къща?

-Да, изглежда мога.

-Значи разбрах кой е асцедента ти. Изключително лоялен си. И мазохист. Защо позволяваш да те тъпчат? Като цяло се пазиш, но за някои хора нямаш защита.

-И досега не мога да си обясня. Просто не зная защо се случваха всички онези ужасни неща. Тя сякаш имаше дистанционно, с което  ме управляваше.

-Така е, защото си много отговорен. Бил си воин в поредица от животи. Научил си се на самодисциплина и оцеляване при всякакви условия. Понасял си  лишения в името на общата цел. Оцеляването ти, но не и личните ти нужди, е било усвоено до съвършенство. Сега няма да ти се налага да оцеляваш. Но ще трябва да се отървеш от чувството за самота. Както и ще трябва да се научиш да се доверяваш. Безсмислената упоритост е друга твоя черта, която си унаследил и от която трябва да се откажеш. В отношенията с приятелката ти е оказала решаваща роля. Вярвал си, че можеш да я промениш и обърнеш към доброто.

Тя не му каза нищо ново. По-добре щеше да потърси авторката на тетрадката и да я попита ще може ли и този път да отиде в бъдещето. Обеща си, че ще я слуша внимателно и няма да се присмее на видяното от нея, както направи първия път. Не беше трудно да я намери. Тя вече имаше свой кабинет в столицата, приемаше ежедневно желаещи да се срещат със себе си не само в бъдещето, но и в миналите животи.

Поздрави я, а после и припомни какво се е случило преди 13 години. Беше и приятно да чуе, че посещенията и на бъдещето са полезни за хората. Или безполезни, когато не искат да се вслушат в тях. Но за нея последното беше все едно. Нали тя си вършеше работата, а вникването в посланията и вече не беше нейна задача.

-И сега какво има да се случва още? – попита я той.

-Незабавно си тръгвай.

-Как така? Къде да отида?

-Тръгни си и ще видиш.

-Ама къде да тръгна?

-Вземи решението и ще разбереш – каза тя.

-И после?

-После ще дойдеш пак при мен.

-Не искате ли да ми кажете повече? – настоя той.

-Ще ти кажа, когато ти ми съобщиш, че си я напуснал.

Не успя да изкопчи нищо повече от нея. При втората им среща тя беше по-разговорлива. След време щеше да се пита защо въобще я е посетил. Но когато свикнеш с определен живот, битието ти се превръща в навик. Теб те няма, както ги няма и ежедневните решения. Всичко се извършва на автопилот и при изчезването на сигурния свят изведнъж се оказваш твърде жив. Не знаеш какво да правиш с тази живост. И инстинктивно търсиш или някой да ти казва какво да правиш, или сам да се вкорениш на ново място и да се приспиш пак.

-Ще учиш инженерство. Но не за неодушевени неща. За живи. За най-живото.

-Какво означава това?

-Не мога повече да ти кажа.

-И какво друго?

-Ще си на чуждо място. Всичко ще ти е непознато. Ще живееш около много вода. Имаш много раждания около морета. Затова то ти е така близко. Ще правиш това, което правиш най-добре. Ти си знаеш какво е.

  

 

 

 

                                                             36

 

След почти безсънната нощ Лейди Стоун замина към магазина за мъдрости, а той тръгна след нея. Намери я с подивяла физиономия, като че да не беше живяла сред хора, и се усмихваше злокобно, щом се споменеше за новия и любим. Ако има Сатана той би се смял по същия начин и би имал същия поглед като нейния в онзи ден. Разправяше, че и дума няма да се разбере за него, толкова бил тайнствен. И най-вече – различен от него. Не стана ясно каква различност визираше тя, както не се изясниха и много други неща.

- Не си ми близък вече. Никога не си ми бил! – го сряза Лейди Стоун.

- Не  бяхме ли си най-близките до снощи?

- Не! Установих, че не съм те обичала никога! И ме е яд за живота ми, яд ме е, че не можех да избирам свободно други мъже, а трябваше да стоя с теб!

- Насила ли си стояла?

- Да! Насила!

И въпреки че тя беше агресорът във връзката им, му натякваше, че той е лошият и гадният, понеже счупил един път чаша. За нея чупенето на чаша се равняваше на чупене на доверие.

- Ти ми пречиш да се развивам в живота! – продължаваше с крясъците Лейди.

- С кое?

- Не мога да блесна в работата, заради теб!

- А забрави ли коя е твоята работа?! – не се сдържа да и каже той.

- Аз винаги съм продавала мъдрости. А ти беше чистач!

Той не се изуми, защото не и беше за пръв път да се прави на него. Изненада се само, че отново не му  е отмъкнала дипломата, за да я размахва  и да драска името си върху неговото.

- А и ми казваш какви са хората! – продължи тя.

- Как ти казвам?!

- Казваш ми, че не харесвам някой, а аз го харесвам!

- Колко пъти си споделяла, че не познаваш ценен човек и никой не си струва за теб!? – попита той.

- Какво като съм казвала? Ще си правя, каквото си поискам! Няма да ми налагаш!

Внезапно той се оказа виновен за всичките и неуспехи и липсата на блестящи мъниста по накърненото и реноме.

- Аз не забравям като съм с този човек! – още крещеше тя, вярвайки че някой може да я излекува от всичките недъзи на личността и, само защото така и се е приискало.

Каза му, че отива до тоалетна в кафето зад ъгъла, а се върна след половин час, и пак не желаеше да знае, че е казала едно, а е направила друго. Искала да се разходи. Малко по-късно заяви, че пак и се ходи до тоалетна, а се върна след четири минути. Явно беше говорила с някого по телефона. И не си призна, че лъже. Тук се беше включил проблемът с неразпознаването на лица. Само че перифразиран в неразпознаване на личности. Считаше, че всеки, обърнал и внимание, е по-ценен от всичко на света и няма как и тя на свой ред да не му обърне. Типичната за хора с психопатски черти първа фаза от отношенията, а именно идеализиране беше на ход. До останалите две – обезценяване и изоставяне се стига винаги, но те сега не бяха актуални.

- Ще те запомня с това, че си човек, който не иска да живее с истината! – поде пак тя.

- Коя е истината?

- Че обичам друг и ти си нежелан от мен! – направи разреза на раната му по-широк и по-дълбок тя.

 

 

                                              37

 

Стори му се, че като в просъница видя онзи просяк, същия.

-Затруднен си да отговориш, а?

Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот 

 

 

                                                            34

 

А те се бяха прибрали от работа и легнаха на спалнята да гледат филм. Преди това вървяха вечерните новини и той се учуди на новината, че гледането на спорт води до проблеми с мозъчните клетки. Лейди Стоун се ядоса и изгаси телевизора.

- Защо го спря? – попита той изненадан.

- Защото дрънкат глупости – раздразнено отвърна тя.

- Сигурно имат някакво основание за подобно изказване.

- Не могат да имат, защото имането е като нямането, а Вселената е пълна с черни дупки.

- Ето, че ти пак започваш да философстваш.

- Говоря така, както ми се говори – заяви нацупено тя.

- Невъзможно ли е да водим разговори като обикновени хора? – помъчи се да въведе приятелски тон той.

- Аз съм необикновена! Като искаш обикновени хора, говори си с тях!

- Защо започваш пак с този тон?

- Защото сме разделени!

- Разделени сме!? Какво имаш предвид? – изненадата му беше силна като атомна бомба.

- Щом ще се караме, да се разделим! – каза тя напълно уверена в решението си.

- Ти навлизаш постоянно в конфликти!

- Ти навлизаш като ми противоречиш!

- Значи не сме заедно повече? – поиска потвърждение той.

- Не, не сме!

Такъв беше начинът, по който Лейди Стоун скъса с него. Не искаше разговори и обсъждания. В подобни случаи двойките ходят на семеен терапевт, опитват се да се сдобрят и да изгладят противоречията си. Тя заяви, че късат и всичко беше история. Говореха часове, все по същия начин. Тя беше убедена, че никога не го е обичала, не е била влюбена в него и е стояла насила в тази връзка. Въобразяваше си, че той е нейна майка.

- Детето се отделя от майка си някой ден, нали? – питаше реторично тя.

- Нелепо е да мислиш, че съм ти майка! – беше възмутен той.

- Ти беше майка за мен през всичките години.

- Аз имам интимна връзка с теб и съм мъж. Защо да съм ти майка?

- Защото се грижеше за мен и ме отглеждаше! – настояваше тя.

- Хората в любовни отношения се грижат един за друг.

- Но ти беше майката за мен, не съм имала грижовна майка.

- С какво приличам на майка ти?

- Карал си ми се като нея, освен че си се грижил!

-А карането само между майка и дете ли се случва и не е ли обичайно? – продължаваше изумлението си той.

- За мен е така – ти беше моя майка и е време детето да се отдели от родителя си!

- Аз не съм те чувствал като мое дете!

- Сега съм пораснала и искам самостоятелен живот!

Нямаше начин Лейди Стоун да бъде убедена в нелепостта на теорията си. Наумеше ли си нещо, тя не се отказваше от него и колкото повече и се съпротивляваха, толкова повече  държеше на своето. Споровете изразходваха агресията и. И нямаше угризения на съвестта. Съвестта е спорен момент в човешките същества. Според общоприетата теория за структурата на човешката личност, идваща от Фройд, и продължаваща до днес, нейните части са три: То, Свръх Аз и Аз. При раждането си детето е преди всичко То. Инстинкти и пак инстинкти. С израстването се пораждат и развиват Аз и Свръх Аз. Последният би трябвало да е човешката съвест, всички морални норми, писани и неписани закони. Но има хора, при които развитието на Свръх Аза не започва. Някакво събитие пречи на тази част да се роди и оформи. Азът би трябвало да е онази уравновесяваща сила, която понася борбата между отдаването на инстинктите и общоналожените норми. Понякога да не се спазват същите е добре, излизането извън в каквото и да е отношение е шанс за развитие. Или сигурно пропадане в пропаст, от която няма как да се излезе без счупвания. На нея и се беше счупило малкото човече, което живее в душата на човека и приема света с доверие и радост. От мило и добродушно създание се беше превърнало в малък садистичен изрод. Наранено веднъж, то беше започнало на свой ред да наранява. Непослушното малко създание, което би трябвало да създава целия свой прекрасен свят, рушеше чуждите  светове. Затова неговия собствен беше сбор от останките от тях. Прав е бил Ерих Фром – в  нас има   една енергия, която или създава, или руши. В зависимост от насоката, която и даваме. В Лейди Стоун нямаше и наченки за създаване, както и наченки на съвест. Желанията я командваха, а не тя  желанията си. Пожелаеше ли да има нещо, намираше начини да го има. Достойнство, добри нрави, алтруизъм и честност – не ги притежаваше.

 

 

 

 

                                                               35

 

- Сега като се разделим ще се влюбя отново както, когато бях на 16 – каза тя същата вечер.

- Възможно ли е на 35 да си като на 16? Тогава си била наивна, а и не си имала задължения за прехранването си.

- Мога и още как!

- И как ще стане това? По поръчка?

- Защо не?

- Така ли се влюбват хората? Решават и готово!?

- Влюбват се като искат да се влюбят – настояваше тя.

- И ти влюбена ли си вече?

- Ами, да!

- Влюбена? – попита я той.

- Да, има друг!

- От кога?

- От две години!

- От две години ме мамиш!? – изуми се той.

- Стига глупости! Не са две!

- Ти току-що каза, че са две!

- Не е вярно!

- А колко са?

- Няма да ти кажа! Искам да се влюбя, така че да не мога да спя. И нищо да не мога да правя. - викаше тя.

- Влюбването и любовта са различни. Едното трае известно време и после, ако не премине в любов, е било просто емоция.

- Влюбването може да продължи цял живот и да съм 100 % отдадена на един мъж. На теб не можах да се отдам така.

- Как? – запита я.

- Всичко да ми се върти около теб.

- Едва ли е възможно – отговори той.

Трудно можеше да се разбере кога лъже и кога си измисля. Самата тя не знаеше, а това още повече усложняваше нещата. На другия ден една психоложка щеше да каже, че Лейди Стоун страда от множествена личност. На това се дължало забравянето. Различните личности в нея нямали кореспонденция помежду си и тя не съумявала по отчетлив начин да преминава от една в друга, така че да се разбира от околните. А и едва ли човек с такъв дефект би открил опция за подобно умение. Самата тя не знаеше за случващото се. Като била малка прeтърпяла катастрофа. Не се изяснило тя ли се хвърлила под колата, каквато била версията на майка и. Нейната собствена гласеше, че майка и я е бутнала под колата. И без да я е блъснала де факто, това бе приемливо обяснение, тъй като тя мразеше майка си безкрайно.

Затова една от личностите и може да е смятала, че са минали две години, друга да е знаела, че са минали три месеца, а третата изобщо да не е била влюбена.

Съвестта е свързана и със спазването на обещания, с интереса на другите да им е добре, с внимаването твоето щастие да не пречи на нечие друго.

- Моето щастие ще е нещастие за друг, защото той ще ми завижда – обичаше да заключава тя.

- Но това е косвено. Важното е да не пречиш с постъпките си.

- За мен е едно и също.

- Как да е едно и също? Ако ти имаш дете, някоя бездетна жена ще ти завижда и косвено ще я правиш нещастна. Но, ако убиеш нечие дете, това е пряка вреда – опитваше се да разясни той.

- За мен си е едно и също. И понеже все ще има завиждащи ми хора, не намирам повод да се интересувам от последиците от постъпките ми.

- Това е елементарно мислене.

- Не ме е грижа какво е  – продължаваше тя.

За него беше загадка как успява да намери оправдание, каквото и да е извършила. Може би това беше хитростта на То, останало да ръководи Лейди Стоун и да е господар на живота и, заблуждавайки я, че тя взима съзнателни и лични решения. То не е личност, а по-скоро напомнянето на природата, че ние сме първо животни и след това хора. Хитростта е характерна и за животинското царство. Маймуните умело крият бананите си от своите събратя. Например маймуна знае, че друга я следи, но скрива бананите си, а после чака в засада следящата я да си тръгне, и ги премества на друго място. Медиите наскоро бяха разпространили два интересни случая.

 Прасе, намерило автобусна спирка близо до дома му, и се качвало всеки ден в автобус №24. Возело се на последната седалка, гледайки през прозореца, а като стигнело същата тази спирка, слизало и се прибирало. Един ден някой го забелязал и съобщил на местния вестник, а стопанката му се разплакала от радост. Тя мислела, че някой го крадял  през деня, за да го угоява допълнително и да го заколи за Коледа. А тя си го отглеждала за собствено удоволствие и не искала да го поднася на празничната си трапеза.

Вторият е за куче, харесало овца за своя майка. Стопанинът на двете животни изкарвал сутрин овцата на паша. Кучето ги изпращало  и се галело в нея при тръгването и. Привечер, когато тя си идвала изморена, но с пълно виме, то се гушкало при нея в обора и бозаело с радост топлото и хранително мляко. Намерило ползата от имането на овца-майка, както прасето изпитвало интелектуално удоволствие от екскурзиите. Прасетата имат истеричен тип нервна система. Явно пътешествията са  лекували и нервите му.

 Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот