След като Тя го беше разкарала още в началото на чат комуникацията им една нощ Той и писа в скайп:’Как сте, мадам?’. Тя се учуди и не му отговори. Но Той беше настоятелен и всеки ден пращаше емотиконка, песен или едно ‘здрасти’. Угнетеността и от разразилите се неблагоприятни обстоятелства около нея беше факторът, оказал най-голямо влияние за това той все пак да получи: ‘А ти как си?’. И всяка вечер беше опознавателна. ‘Ние сме две Вселени, които никога няма да се докоснат’ и ‘Ще разруша целия ти свят’ бяха нейни думи, споменавани често от него със смях.

-Защо тогава ми каза така?

-Така мислех. Явно не съм била права.

Всеки от тях чакаше тези музикално-поетични чатове, гарнирани с дарк уейв, Пол Елюар и битови несгоди.

-Това е лудост, чиста лудост! – често му пишеше тя.

-Но защо?

-Не сме един за друг, не сме…

И продължаваха:

-Ще ходим на сватба на братовчед ми и майка иска да се обръсна.

-Не си длъжен да се съобразяваш с нея.

-Но тя не спира да ме занимава. Ще отида да се наям и ще се върна.

Всяко семейно събитие беше едно преяждане. С високото говорене от страна на майчината му рода и интриганстването на бащината. Още като малък го караха да преяжда. И вкъщи повръщаше. В мивката. Натрупа излишно тегло още в първи клас и не успя да се справи с него. Организира си излишества, за които не подозираше как ще плати.

Но един път Тя му каза нещо, което не му хареса. Никой не помнеше какво. Обаче той изчезна за два дни. И Тя знаеше Той какво прави. Предава една незапочнала връзка. Изневерява на идеята за щастие. Изтръгва възможността чистотата да има значение и я замества с егоизъм. Отсъствието му я напусна. Смс от него: ‘Какво се случва с теб?’ Тук вали сняг’. Снегът – красиви малки съвършенства. Цялостно вледеняване. Възможност за пързаляне. За спускане и пребиване. И там също валеше. Някак отвътре душата и заваля. Не със снежинки. А с малки капки яснота, толкова нужни за почвата, върху която растеше тяхната обречена любов.

Просто беше намерил случайно момиче в сайт за запознанства. Предложи му да се видят веднага и то дойде. Неизящното и тяло, леснотата на съгласието и, неосъществения секс…Тръгна си също толкова внезапно, както беше дошла. А имаше намерение да остане с нея цяла нощ.

-Защо го направи? – Тя щеше да го пита многократно.

-Ами нали и аз искам да не съм сам. А ти ми отказа да заживееш с мен.

-Но ние се познаваме съвсем отскоро.

-Няма значение. Трябва да сме заедно.

 

Изпрати му имейл. Почувства това почти в началото. Написа го и забрави за него. Защо ли хората така удобно забравят посланията на интуицията си?

 

Някакви си думи

Толкова много бързаше. На страхът крачките са големи. Грабна лопатата и почти тичаше. Трябваше ли да търси специално място, за да изкопае дупката? Нищо специално не му трябваше. Пръст, земя, под, дъно, край, спирка – колко много думи, които в случая бяха равни само на една. Гроб. Не може да се търси място за гроб. Не може да се търси гроб. Гробът е навсякъде, когато си решил да погребваш. 
          Там, където тя го чакаше, ей така, на една крачка от нея той започна да копае. Тя го гледаше недоумяващо. Не можеше нищо да му каже, защото нямаше какво. В началото тя не разбираше какво прави той. ‘Обичам те до смърт, ти си моят живот’ и беше казал снощи, казвал и го беше всяка нощ. Но днес просто я хвана грубо за ръката и я доведе до това място, а малко след това дойде с лопатата, която се забиваше с такива удари в пръстта, сякаш бяха удари на сърце. Зловещо сърце, готово да погребе друго сърце. 
          ‘Хайде влизай’ – пред нея зееше пропаст. Пропаст, дълбока един метър. Пропастите имат различни физически параметри, но си приличат по безнадеждността. А тя дори не се беше преоблякла. Трябва ли задължително човек да се преоблича за погребението си? Понякога, ако другите бързат да го погребат, той не успява да изглежда официално и смирено. А тя си беше с плюшената блуза, на която едно мече казваше: ‘прегърни ме’. С едни обикновени дънки и меки жълти чорапки. Не и беше оставил време да се обуе, с пантофите си беше. Взе я на ръце и я положи в гроба, така направо върху пръстта, а пантофите се разпиляха. Косата и, която беше галил хиляди пъти, косата и, която винаги му ухаеше на очакване, също се разпиля, там върху боклука. Видя косата и, за която знаеше колко обича да мие с шампоан от боровинки. Сега не го интересуваше косата и. Не го интересуваше нищо. Започна да я засипва с пръст, а тя лежеше с отворени очи и затворена уста. Кафяви петна покриха тялото и и то постепенно изчезна. 
            Много скоро, след като работата беше свършена, той си тръгна и когато се успокои, че нея вече я няма, изведнъж осъзна, че Нея Я Няма. Краката му трепереха и едва намери сили да се върне назад. Искаше да бърза, а въздухът се беше превърнал в пластелин, в който едва си пробиваше път. Борейки се да се върне той се добра до мястото. Мястото, на което беше казал сбогом на своята единствена любов. Любовта е винаги единствена, тя расте, развива се или пък се разболява, залинява и избледнява. Голямата любов не е един човек, но може да бъде свързана с някой, който е помогнал любовта да израсне.
          Нямаше следа, нямаше нищо, нямаше такова място. Как така изчезна, по ангелите?! Местата се намират винаги вътре, отвън са декорите на милиарди измислени светове, а завесите се преплитат и се случва хората да се спъват в тях, а също и да се губят. 
           Пръстта беше просто някакви си думи. Прах в очите, само малко прах и толкова. Тя бързо го разбра. Думите раждат и убиват, разделят и събират. Думите са затвор и свобода, храна и глад, жажда и присъствие. 
          Той щеше да татуира отсъствието и върху кожата си, за да си спомня винаги, че не може да бъде погребана любовта и не може да бъде затворена в пропаст или просто в малка едва скалъпена дупка. Любовта просто си тръгва от там, където се страхуват да обичат.