31
Приятелката беше наследила два апартамента от
богатите си родители. Прибързано продала единия, по-малкия, а в по-големия
останала да живее. И всичко това при положение, че по-големият принадлежал
наполовина на леля и. Да действа, без да обмисля предварително делата си, не се
случвало за пръв път. Докато не можела и вафла да си позволи да купи, набързо
се оказала с добра банкова сметка, от която теглела пари с повод и без повод.
Доскоро се беше хранила в най-скъпите ресторанти. Позволяваше си пътувания из страната,
за да се среща с мъже.
Една сутрин, станала рано за разходка, тя минала покрай павилион за вестници. Наредени на вързопи, си лежали така на плочките, на самия площад. Хрумнало и, че може да ги разпродаде, ако са нейни. И каква изненада! Те станали нейни внезапно и допотопно! Грабнала ги с не толкова бърза, колкото притичваща походка, леко снишавайки се и огъвайки коленете си повече от необходимото. Изправила се на около 300 метра от предишното им място. И, разбира се, хората ги разграбили с апетит, тъй като забелязали, че тя взима колкото и дадат за тях. Ресто не връщала, понеже пресмятането отнемало време, а хората сутрин бързат за работа, за превозно средство или за лекар. Едно е да продаваш мъдрости на кръгли цени, а друго да изваждаш и добавяш стотинки. Ама било удобно, тъй като повечето желаещи да се сдобият с новините, преди това получавали друга вест – че една смахната раздава вестници за колкото и платиш.
Друг път, с един мъж, когото харесала с цялото си намерение, седнали да пият кафе в двора на известно заведение. Господинът оглеждал повече пепелника и чашите, отколкото нея.
-Пепелници ли харесваш? – попитала го мило тя.
-Да, колекционирам ги.
-Този не ми изглежда да е рядко стилен.
-Бива си го – отвърнал нейният кавалер.
-Какво ги правиш като ги събираш?
-Пуша в различен на всеки 45 минути.
-Защо? – не се учудила толкова много тя.
-Часовникът ми е развален и кука на всеки 45 минути – допълнил мъдро той.
-Занеси го на поправка.
-Не мога. Татко не дава. Заключил го е с катинар.
-Да не би да е бягал досега?
-Случи се един път кукувицата да излети.
Когато го пуснахме на терасата да се попече на слънце – уточнил мъжът, докато
слагал пепелника под сакото си. В следващата секунда тя видяла гърба му. А в
по-следващата след него тичал обслужилия ги сервитьор. Няма как, и тя се
включила в кроса. След успеха с вестниците тя разбрала, че става за
бизнес-дама. Сега всеки ме познава, направила умен извод тя. Всички онези хора,
които снабдих с вестници, щом ме видят ще изкупят и карамфилите. Така се
изправила на същото място, но освен, че я оглеждали пренебрежително, не купили
и един карамфил. Но пък този мъж я поканил на кафе. Почти на финала в
състезанието по тичане на дълго разстояние бил той, след него сервитьорът, а тя
на почетното трето място. Но финалистът фатално изгубил преднина, сервитьорът
го хванал за сакото и тя пристигнала в момента на конфискуване на пепелника.
Интересното в случката било, че конфискували и нейните карамфили. Сервитьорът
бил неотклонно убеден, че и те са крадени и затова ги прибрал под своята опека.
Тя харчеше не само за телефон, ами и за мъдрости суми, каквито само хората с високи доходи могат да си позволят. За дрехи и външен вид не се тревожеше много, не забелязваше кога пълнее, кога косата и е за подстригване или чорапите и са скъсани. Като цяло миришеше лошо, имаше неугледен вид и правеше впечатление на жена, която рядко се завърта около тоалетката с козметични продукти. След лудото харчене на сумата от продадената гарсониера, тя стартира едно ежедневно гладуване. Беше измислила да излезе на улицата с табела: “Мили хора, помогнете! Трябват ми пари за бизнес.” И единственото и притеснение беше, че като събере пари, ще ходи по кафенета, а там ще бъде разпозната и нахокана, че си харчи събраното за развлечения. За естеството на бизнеса и дума не отваряше, а и кой ли щеше да се интересува от такива подробности. Домът и представляваше огромна кофа за отпадъци. Просто вътре нямаше друго, освен отпадъци, а да хвърля боклуци тя не обичаше.
32
Психолозите твърдят, че хвърлянето на материалните отпадъци е взаимосвързано с хвърлянето на душевните такива. От това следва, че нежеланието ни да се освобождаваме от стари вещи е индикатор за неспособността ни да хвърляме остарели преживявания и амортизиращи ни емоции. Тъй като Лейди Стоун изглеждаше доста по-стара за годините си това го караше да мисли и да мисли каква може да е причината за ранната и старост. Реши, че тя е такава, защото отделната човешка клетка има рецептори, чрез които приема храна. На емоционално ниво това отговаря на приемането на новости в разнообразен вид. Като идеи, преживявания, информация, проглеждания, възгледи. И понеже тя не умееше да асимилира новото, клетките и я слушаха и правеха същото. Така те застаряваха – заради ограничения прием на хранителни вещества, а също и заради неспособността им да отделят своите отпадъци. Тя беше не само каменна като цяло, но и носеше камъни в себе си. При рутинна проверка и бяха открити по шест-седем камъка във всеки бъбрек. Проведените изследвания не доведоха до удовлетворителен отговор за причината да се образуват.
Приятелката им имаше три легла в жилището си, един диван, четири стола, малка маса и по един шкаф във всяка стая. В шкафовете нямаше нищо, леглата – покрити с по едно одеяло, без чаршафи, а килимите – с купчинки косми от кучето, което доскоро отглеждаше. Това куче имаше нелеката участ тя да му е стопанин. Хранеше го с по едно парче наденица всеки ден, убедена, че то не иска да яде друго. Нещастното животинче ровеше из кофите за боклук, намираше по някоя изхвърлена кофичка сладолед, парче пица или пуканки и лапаше с истинско настървение. Ако той я попиташе за тези факти, тя не можеше да ги обясни, но и не се занимаваше с неможенето си. Наумеше ли си, че нещо е така, всички факти на Вселената нямаха силата да я убедят в обратното. Но явно и кучетата си имат съдба, защото то беше прегазено от кола на широк булевард и монашеският му живот приключи. От него бяха останали само косми.
В банята и бойлерът имаше антикварна стойност, коритото – толкова старо, че влезеше ли човек, без иска се връщаше десетки години назад, чувствайки се като в музей. И всичко това се развиваше на главната улица на голям град. Тоалетната чиния, отдавна изгубила белия си цвят, разнасяше кафяви оттенъци с кафява миризма. И чехли липсваха – ползваха се изрязани обувки от младостта на майка и, напуснала вече този свят. Кухнята разполагаше с два счупени хладилника, разбито стъкло на прозореца, маса, която не би могла и да сънува покривка, защото е извън въображението и, и съдове с неясна мисия и минало. Тази жена категорично отказваше да се сдобие с кулинарни умения. Като имаше пари си купуваше готвена храна за вкъщи, освен че посещаваше ресторанти. А вече останала без средства, само си спомняше какво е яла, докато мажеше филийките с нискокачествено масло.
Особеното при нея, което я отличаваше от Лейди Стоун, беше липсата на скука. За последната не се знаеше дали скучае или само бяга от нещо, но имаше непрестанни пориви да се движи, да не държи тялото си в покой, даже по време на сън. Приятелката си седеше сама в прашния си и окаян дом и не изпитваше силна нужда от общуване. Случеше ли се да намери събеседник, не го оставяше без да си е казала всичко и без да го помоли поне за една услуга. Докато баща и беше жив тя тичаше да се прибира в осем часа вечерта, сякаш е девойка с вечерен час, въпреки че наближаваше петдесетте. Казваше, че той се притеснявал за нея, не можел за нищо друго да мисли, че и мачове да гледа. По тази причина тя ходеше с бърза крачка, а където и да се намираше все баща и беше в главата. Той, оставен без притесненията си около нея, гледаше футбол денонощно. Тя от своя страна смяташе гледането на спорт за обида към интелекта. В някакъв вестник пишело, че подобно забавление водело до оглупяване.
- Спри телевизора, за да ти прочета една статия – беше казала на баща си тя след вечеря.
- Хайде по-късно, че сега гледам решаващ мач – отвърнал добрият баща.
- Не! Сега ще чуеш за последните изследвания на учените.
- Учените нека си изследват, остави ме на мира.
- Почакай с коментирането! – настоявала тя.
- Казвай бързо! – предал се бащата.
- Ето какво пише: “Прекаленото гледане на спорт унищожава мозъка и води до желание за спортуване.”
- Моят мозък без това си се унищожава с годините – позволил си да възроптае той.
- Но ти трябва да спреш, защото чух за мъж, който не разпознал жена си от гледане на спорт.
- Я си лягай! Лека нощ!
И тя си отивала в стаята да шие гоблени. Не
обичала да бродира, но заради паметта на майка си често бодяла разноцветни
конци по панамата. А и около нейната смърт имала да изкупва вина. Жената си
закупила място в едно от градските гробища за вечни времена, но в деня на
нейната кончина дъщеря и без да иска забравила този факт и уредила гроб на
съвсем друго такова, далеч от всичките и роднини. Чувствала се и полезна като се взирала в
иглата и миниатюрните дупки. Не че излизало нещо от гоблена, но и тя не желаела
краен резултат.
Ще се радвам да оставите коментар.
