Още от малък Той знаеше, че един ден ще работи в Къщата на подчиняването.
Когато в седми клас съобщи на учителката си по история, че е такова неговото
решение, тя с изненада му каза:
-Но ти не можеш да се подчиняваш, непокорен си и не ставаш за там. Избери
си друга професия.
-Не, решил съм вече, само това искам.
След заплахите на баща му, че ще го остави сам в гората на нямането и ще
остане без покрив, а също и дори без под под краката си, той реши, че ще се опита
да заработи там. Това вътрешно съгласие с този факт беше и първия му работен
ден, макар че беше още малък. Но трудът в началото е игра. Малките момченца
карат самолети, копаят с багери и чупят играчките си, за да опитват да ги
поправят. Понякога. Той не искаше да поправя, а само да руши, така че бъдещото
му официално призвание беше близко до начина, по който гледа на света. Щеше да
дойде време да го погледне и пред обектива на фотоапарата си, пък дано да му се
стори по-различен, но дотогава щеше да го наблюдава с готовност за разваляне.
Някои деца чупят повече от други. Този глад за разруха смело противостои на
желанието за създаване, манипулира го успешно и накрая го прекършва като малко
клонче, каквото си взима човек, отегчен от разходката си сред природата.
И после се качи на покрива. За да не остане без него. Или обратното, макар
че заплахата получи няколко години по-късно. Беше само на пет. По една стълба,
оставена зад къщата. Толкова му беше забавно, че молбите на майка му да слезе
не само не бяха чути, но и го предизвикваха да остане там заради нотката и на
паника. Накрая тя се сети:
-Ела да ти дам нещо.
-Какво е то? – попита малкото момченце.
-Ами слез да го видиш.
И той и повярва. Така, изведнъж, както се усмихваше, защото тя е изплашена.
И слезе при нея, в женското начало на съществуването. Там, където няма място за
подвизи, а да не говорим за самостоятелност.
-Не искам да ме държиш за ръка. – каза той една година по-късно, докато тя
го влачеше към най-големия градски магазин.
Жената го пусна и се замисли, че това е само началото на отказа и да спре
да го контролира. Спря с държането на ръката и започна да води психиката му на
неподходящи за едно момченце места.
-Баща ти не е лош човек – му казваше тя, -но стане ли дума за пари е
непоносим. Все не му е достатъчно висока заплатата и все не му излизат
сметките. Иначе е грижовен и мил.
Баща му – човек на средна възраст с изоставена амбиция да постигне повече
от схлупен дом на село, страдаше от непрестанно главоболие. Истината е, че
страдаше от един и същи модел на мислене, който така се блъскаше във вече
оплешивяващата му глава, че не му позволяваше да се отпусне дори и за няколко
минути. Моделът искаше да излезе и да потърси и други модели, за да могат да се
сменят и така да намали работното си време. Но бащата си беше упорит, пиеше по
няколко хапчета на ден и не му даваше да мръдне от него. Веднага след прибиране
с немити ръце пускаше телевизора. За да не чуе какво имат да му казват жена му
и двете му деца. Моделът да не допусне никой до себе си.
-Тихо, искам да чуя какво има да каже този човек. – изричаше на глас, а в
себе си казваше: никой не ме интересува.
Всъщност интересите на неговия баща бяха семпли и непретенциозни. Няколко
порно касети, още толкова кошера, малко рошаво куче, на което погрешка да сяда
върху дивана, където почти постоянно спеше и разнебитена кола, която ненавиждаше
да кара. Останалото бяха досадни елементи от битието, с които той се бореше
непрестанно.
Майка му, облечена в стара мъжка фанелка копаеше доматите в двора и се
плашеше от времето, в което синът и щеше да порасне. Острата болка по време на
раждането му и питането и защо трябваше да е такава женската съдба, отскоро
бяха намерили решение. Тя щеше да си отгледа мъж, след като нейния не и обръща
внимание. И трябваше да намери начин да го задържи при себе си. Ставаше дума за
много време, за много години, в които тя щеше да доизмисля страданието си, за
да не го пусне.
-Какъв глупак е нашият – щеше да каже един ден на баща му, след като го
беше видяла да рита тромаво футболната топка и да не отвръща на подигравките на
приятелите си.
А той я чу и плака цяла вечер, завит през глава. Когато тя го повика за
вечеря разбра какво се е случило и му се извини, но остана доволна. Значи
нейното мнение вече имаше наистина голямо значение за него. Така лятото, когато
отиде за пръв път на зелено училище, не се включи в писането на любовни писма до
момичетата. Когато го попитаха на кой ще даде своето писмо, той отговори:
-Аз давам химикала.
Дали харесваше някое момиче или беше срамежлив? По-скоро знаеше, че майка
му държи на него и момичетата не са толкова важни. А и имаше малък корем, от
който не беше доволен. Тогава беше на десет. И искаше да се прибере у дома.
Нищо, че скучаеше ужасно много и обикаляше селото си с колелото. В търсене на
разнообразие. Понеже не знаеше, че търси себе си. Нямаше представа, че се е
изгубил някъде там, когато майка му е започнала да го използва като сурогатен
съпруг. Майките винаги мислят най-доброто на децата си, така твърдят хората. И
неговата изглежда не беше изключение. Макар че той се срамуваше от нея. Когато
на осми март бяха извикани всички майки в училище, за да им подарят едни и същи
картички, омазани с лепило и надписани с грозен почерк и еднакви вази, неговата
показно изпуска своята. Звукът от счупено прикова вниманието към нея. Тя каза:
-Извинете
и тогава продължи да му изглежда най-грозната майка. Имаше най-големите
обувки и най-евтините дрехи. И още по-евтиния и стремеж да прецака живота някак
личеше във всеки неин жест. Вечерите, когато четеше на лампа приключенски книги
той често си спомняше за това ‘тряс’ и смешното и извинение. И пак утехата, че
го обича идваше да го плаши от истината вместо Баба Яга. Все пак в една такава
вечер изхвърли сборника по математика зад раклата. Баща му настояваше да решава
и решава и решава задачи. Излъга, че сам е паднал там и не може да го извади.
Всяка следваща детска лъжа резонираше на лъжата, че в семейството му всичко е
наред.
Ординарността на дните се преплиташе с беглото усещане, че наблюдава скучно
детско филмче и всеки ден се надява на нова серия, но пак му пускат същата.
Сутрин баща му ги задължаваше да бутат колата, за да запали и да ги закара в
близкия град на работа и училище. Вечер всички миришеха на изядения суров лук,
а той заставаше на входната врата и гледаше просто. Никой не минаваше
обикновено. Не отминаваше и чувството му за пустота и обреченост. Една стара
крепост наблизо приютяваше мрачните му мисли. А още беше малък, за да е
достатъчно мрачен да предприеме някакви стъпки в обратна на дома му посока.
