Улици, претъпкани със съдби. Дюнерджийница на булевард, зима, бездомник, облечен в дрипи пази единственото си притежание – подобие на метла. Полицаи глобяват спрелите отпред коли. Миризма на пиле, на липса на уют, усещане за хора, гладни за нормалност. Сенки по лицата, преплитащи се силуети, пресичащи на червено своите мечти. Усещане за изгубване. В себе си тя стои свита в един ъгъл, плаче и се страхува. Толкова много страх. А върви сред тях и никой не знае за страха и, разминава се. Отива, където не я чакат…

Приятелят и я изостави. Каза и, че е срещнал друга. Не беше сигурна, че го обича, просто искаше нечие присъствие. Ужасът от самотата прощаваше всичко. И нечистоплътността на обещанията, и пропуснатите прегръдки, и скучните нощи. Изведнъж се оказа, че няма нищо – нито дом, нито работа или кръга от познати, в който се въртеше, докато и се завие свят. Пристигна в непознат град, отседна при приятелка. И не искаше да живее. Новото начало не и изглеждаше привлекателно, мислеше си за стария живот и не можеше да го прежали. Някаква много малка част от нея знаеше, че така трябваше да стане. Но все пак защо не можеше да остане там, в старото? Сега нямаше цел, посоките се сплитаха на възел и колкото повече се опитваше да го развърже, толкова по-стегнат и ригиден ставаше.

И тогава той и писа. След като три години стоя сама. В чат канал. В най-тъпия чат. Никът и беше FuckOff, а неговият InnerSelf. Подразни я със самонадеяността си, но нали трябваше да убива времето – най-големия и враг. Ако можеше да наеме убиец, да поръча времето и то да се свърши изведнъж… След това дните продължаваха да се влачат, да тътрят крака и да носят празни думи. Докато не попадна пак на него и този път размениха координати. Правеше и забележка за пропусната запетая, ухажваше я, пращаше и съобщения всеки ден, отегчаваше я. Но всяко внимание беше ценно. Един италианец, преживял дълга връзка с българка и писа. Но не харесвал шала на снимката и. Имал собствена винарна в градче до Рим. Покани я при него. Не прие предложението. Не изглеждаше достатъчно способен да я донарани.

‘Нима го намерих?’, написа в един word документ, в който си водеше бележки за разни филми, пействаше готини цитати и описваше пропуснатата любов на родителите си. И се успокои в себе си, макар че логиката и го преследваше, въоръжена с касапски нож. Режеше го с нея, виждаше недостатъците му, но сърцето и си искаше дълбочината на болката, за да се научи да се пази. И да поиска да е цяло. Сърцето и беше намерило онова, което му липсваше най-много – да заобича някой, който ще се опита да го унищожи. Сърцата имат нужда от рани, за да разберат, че могат да ги преживеят и да тръгнат по-силни по пътя на безусловността.

-Какво ли ме очаква занапред? – го попита един път.

-Щастлив живот с мен – отговори Той.

 Искаше и се да му вярва. Особено, когато ходеше на гости при приятелите си, за да пушат марихуана, а той да я смесва с алкохол.  И те да го снимат, да публикуват снимките в социалните мрежи, да му се подиграват, а той много да държи на тях. Още не се бяха срещали. Тогава не и пишеше по няколко дни.  Тя разбираше. Не трябваше да започват това нараняване, защо вървеше по път, който се преструваше, че не е задънена улица…Когато го нямаше и беше добре, въпреки копнежа. Сякаш все още можеше да избяга от него, да кривне от пътя, все още нямаше мантинела, която да я спре…