Last Love

След като Тя го беше разкарала още в началото на чат комуникацията им една нощ Той и писа в скайп:’Как сте, мадам?’. Тя се учуди и не му отговори. Но Той беше настоятелен и всеки ден пращаше емотиконка, песен или едно ‘здрасти’. Угнетеността и от разразилите се неблагоприятни обстоятелства около нея беше факторът, оказал най-голямо влияние за това той все пак да получи: ‘А ти как си?’. И всяка вечер беше опознавателна. ‘Ние сме две Вселени, които никога няма да се докоснат’ и ‘Ще разруша целия ти свят’ бяха нейни думи, споменавани често от него със смях.

-Защо тогава ми каза така?

-Така мислех. Явно не съм била права.

Всеки от тях чакаше тези музикално-поетични чатове, гарнирани с дарк уейв, Пол Елюар и битови несгоди.

-Това е лудост, чиста лудост! – често му пишеше тя.

-Но защо?

-Не сме един за друг, не сме…

И продължаваха:

-Ще ходим на сватба на братовчед ми и майка иска да се обръсна.

-Не си длъжен да се съобразяваш с нея.

-Но тя не спира да ме занимава. Ще отида да се наям и ще се върна.

Всяко семейно събитие беше едно преяждане. С високото говорене от страна на майчината му рода и интриганстването на бащината. Още като малък го караха да преяжда. И вкъщи повръщаше. В мивката. Натрупа излишно тегло още в първи клас и не успя да се справи с него. Организира си излишества, за които не подозираше как ще плати.

Но един път Тя му каза нещо, което не му хареса. Никой не помнеше какво. Обаче той изчезна за два дни. И Тя знаеше Той какво прави. Предава една незапочнала връзка. Изневерява на идеята за щастие. Изтръгва възможността чистотата да има значение и я замества с егоизъм. Отсъствието му я напусна. Смс от него: ‘Какво се случва с теб?’ Тук вали сняг’. Снегът – красиви малки съвършенства. Цялостно вледеняване. Възможност за пързаляне. За спускане и пребиване. И там също валеше. Някак отвътре душата и заваля. Не със снежинки. А с малки капки яснота, толкова нужни за почвата, върху която растеше тяхната обречена любов.

Просто беше намерил случайно момиче в сайт за запознанства. Предложи му да се видят веднага и то дойде. Неизящното и тяло, леснотата на съгласието и, неосъществения секс…Тръгна си също толкова внезапно, както беше дошла. А имаше намерение да остане с нея цяла нощ.

-Защо го направи? – Тя щеше да го пита многократно.

-Ами нали и аз искам да не съм сам. А ти ми отказа да заживееш с мен.

-Но ние се познаваме съвсем отскоро.

-Няма значение. Трябва да сме заедно.

Изпрати му имейл. Почувства това почти в началото. Написа го и забрави за него. Защо ли хората така удобно забравят посланията на интуицията си?

Някакви си думи

Толкова много бързаше. На страхът крачките са големи. Грабна лопатата и почти тичаше. Трябваше ли да търси специално място, за да изкопае дупката? Нищо специално не му трябваше. Пръст, земя, под, дъно, край, спирка – колко много думи, които в случая бяха равни само на една. Гроб. Не може да се търси място за гроб. Не може да се търси гроб. Гробът е навсякъде, когато си решил да погребваш. 
          Там, където тя го чакаше, ей така, на една крачка от нея той започна да копае. Тя го гледаше недоумяващо. Не можеше нищо да му каже, защото нямаше какво. В началото тя не разбираше какво прави той. ‘Обичам те до смърт, ти си моят живот’ и беше казал снощи, казвал и го беше всяка нощ. Но днес просто я хвана грубо за ръката и я доведе до това място, а малко след това дойде с лопатата, която се забиваше с такива удари в пръстта, сякаш бяха удари на сърце. Зловещо сърце, готово да погребе друго сърце. 
          ‘Хайде влизай’ – пред нея зееше пропаст. Пропаст, дълбока един метър. Пропастите имат различни физически параметри, но си приличат по безнадеждността. А тя дори не се беше преоблякла. Трябва ли задължително човек да се преоблича за погребението си? Понякога, ако другите бързат да го погребат, той не успява да изглежда официално и смирено. А тя си беше с плюшената блуза, на която едно мече казваше: ‘прегърни ме’. С едни обикновени дънки и меки жълти чорапки. Не и беше оставил време да се обуе, с пантофите си беше. Взе я на ръце и я положи в гроба, така направо върху пръстта, а пантофите се разпиляха. Косата и, която беше галил хиляди пъти, косата и, която винаги му ухаеше на очакване, също се разпиля, там върху боклука. Видя косата и, за която знаеше колко обича да мие с шампоан от боровинки. Сега не го интересуваше косата и. Не го интересуваше нищо. Започна да я засипва с пръст, а тя лежеше с отворени очи и затворена уста. Кафяви петна покриха тялото и и то постепенно изчезна. 
            Много скоро, след като работата беше свършена, той си тръгна и когато се успокои, че нея вече я няма, изведнъж осъзна, че Нея Я Няма. Краката му трепереха и едва намери сили да се върне назад. Искаше да бърза, а въздухът се беше превърнал в пластелин, в който едва си пробиваше път. Борейки се да се върне той се добра до мястото. Мястото, на което беше казал сбогом на своята единствена любов. Любовта е винаги единствена, тя расте, развива се или пък се разболява, залинява и избледнява. Голямата любов не е един човек, но може да бъде свързана с някой, който е помогнал любовта да израсне.
          Нямаше следа, нямаше нищо, нямаше такова място. Как така изчезна, по ангелите?! Местата се намират винаги вътре, отвън са декорите на милиарди измислени светове, а завесите се преплитат и се случва хората да се спъват в тях, а също и да се губят. 
           Пръстта беше просто някакви си думи. Прах в очите, само малко прах и толкова. Тя бързо го разбра. Думите раждат и убиват, разделят и събират. Думите са затвор и свобода, храна и глад, жажда и присъствие. 
          Той щеше да татуира отсъствието и върху кожата си, за да си спомня винаги, че не може да бъде погребана любовта и не може да бъде затворена в пропаст или просто в малка едва скалъпена дупка. Любовта просто си тръгва от там, където се страхуват да обичат.

Първото му момиче изобщо беше от съседното училище. Дотогава не беше доближавал женско тяло. По онзи начин. А също и по този – да вложи емоция, освен пристъп на хормони. Тя искаше да си тръгне по-скоро и му го каза с смс. После, когато вече щеше да завършва, получи още един от нея. В него  съобщаваше, че е нелечимо болна – множествена склероза. Първата му любов пое част от тежестта на последната. Без да подозира, че Господ ни реди по прекалено съвършен начин, за да ни хрумне въобще да му се сърдим. ‘Станала е грешка. Исках да го изпратя на друг с твоето име’ – трети смс. ‘Мога ли да ти помогна с нещо?’- веднага и отговори. Но не получи своя отговор. Своята отговорност.

По едно време го изпратиха в друг град. Там щял да научи още повече за подчиняването на конфликтността, завоалирано в стремеж към алтруистични дейности. Търсене на ядливи растения в дебрите на глупостта, плуване срещу течението на самото съществуване, намиране на бездушни мишени и награди за уцелването им. Нарече града с мръсна дума, така го знаеше за себе си. И не се поколеба да потърси забавления, за да облекчи престоя си там. Омъжена жена, очила за тесногръдство, оправдания, че мъжът и е купил много голям телевизор и не може да го напусне. И с дъщеря на всичкото отгоре. Размяната на телефони доведе много бързо до среща в хотелска стая. Мръсно място за това така или иначе нечисто намерение. Тя го излъга за годините си, макар с неохота да призна другите факти. Нахвърли му се от вратата.

-Искам да ме наричаш господарка и да ми говориш на Вие.

-Добре. – каза той. Нали тъкмо на това умение беше отдал живота си – да показва подчинение там, където чувства презрение.

-Занапред искам да чувам: ‘Обичам Ви!’ винаги, когато се срещнем. Не разрешавам безразлични обръщения, не давам да не искаш да си с мен.

Бездарният секс остана заключен зад вратата на хотелската стая, където да се слее с други подобни преживявания на следващите дошли да излъжат себе си. Младият мъж си тръгна, учуден от избора си и зави към общежитието, където приятелите му очакваха поредния нелеп разказ, за който да се преструват, че им е много смешно. Тя се отправи към студиото, в което работеше. Тази седмица това беше четвъртият и случай. Рецепционистката можеше вече да мине за добра нейна позната. Познаваше маниакалната и нужда да предаде нататък безсмислието на пребиваването си на тази грешна планета. Мъжът и караше тир и се прибираше рядко. Правеше това не защото знаеше, че качва проститутки, а защото осъзнаваше, че между тях нямаше нищо, освен един написан на хартия договор. Но можеше да се прави, че изпитва непреодолима нужда от секс, докато беше фригидна. Сърцето и не можеше да почувства възбуда от нечие присъствие, а тялото и просто следваше сърцето.

След два дни той я видя близо до училището. Рязко се обърна и се скри зад оградата, надявайки се да отмине без да го е видяла. Но тя беше съзряла още една възможност:

-Къде отиваш?

-Мии…

-Ела с мен в студиото, колежката я няма днес.

Оградата на презрението към нея не го скри. Там, на работното и място тя му направи маникюра, сложи му безцветен лак и му разясни колко  е хубаво това. и отново посетиха хотела. Скука. Напористи изявления за чувства.

И вече му оставаха само няколко седмици, за да се върне в първоначалния учебен град.

-Не, няма да се връщаш! – разсърди се тя.

-Не става, задължен съм.

-Но аз съм бременна! – излъга с патос.

Значи е създал дете, без да разбере. Поне не му поиска пари за аборт. Това го накара да се гордее със себе си. Още повече. От това, че може да прави каквото си иска.

Понякога лъжеше някой съученик, че е изпуснал автобуса за село, когато нямаше кой да го вземе навреме, и оставаше у тях. Обвиняваше майка си, че са го изпратили да учи в градското училище, защото я подозираше, че така цели да го изолира от децата в махалата. Едновременно с това се чувстваше поласкан от хвалбите и. Не можеше да се адаптира и да се почувства част нито от класа си, нито от компанията деца, които се събираха на съседната улица. Всъщност беше част от майка си, нейно продължение, нужда и оправдание. Детето нарцис не се оглеждаше в езерото, за да се влюби в своя образ, а се оглеждаше в нея. Можеше да се види само като отражение на малките награди – материални и емоционални, които тя му даваше, за да го задържи още-по-качествено до себе си.

-Виж сестра ти колко е мързелива. Даже си е оставила мръсното бельо в гардероба, при подредените дрехи. – говореше зад гърба на дъщеря си тя.

‘Сестра ми е проста’, си мислеше той.

-А ти си толкова добър. Ей, никога не съм я видяла да чете книга. А ти все четеш – задължителната литература, списания. И научнопопулярни филми гледаш.

Когато в съботите трябваше да ходят на гости на баба му в съседно село, той окуражаваше майка му да шофира. Тя се чувстваше подкрепена от невръстното си момче и забравяше пренебрежителното отношение на съпруга си, нежеланието му да даде и секунда от своя ден на друг, освен на своето убеждение, че никой не заслужава нищо на този студен свят.

Имаше си специално училище за желаещите да се подчиняват. Изоставени джи ес еми, разревани близки, възможност за сигурна заплата. Баща му твърдеше, че не желае детето му да ходи там. По-добре било да създава изкуствени светлини в чуждите домове. Или да гаси пожари. Или да пали огньове, ако се налага. Опасяваше се, че ако се научи да се подчинява на някой друг, освен на него, ще изгуби властта си върху крехките му опити да бъде себе си.

Пясъкът в двора. Защо това малко момченце си играе с него? Всичко трябва да е подредено. Под контрол. Споменът за собствения му баща, пиян, самодоволен, ударите върху него, тичането да се скрие в обора, за да не го застигне неговия гняв… Влиза в мърлявата къща. Детето е там. Възрастният мъж не разбира, не знае къде е точно..

-Ти ли ще ме лъжеш мен? Ти ли?

Удар, детски писък, омраза…притеснена жена, утешаваща момчето.

‘Защо? Защо ми се случва това?’, щеше да пита многократно то.

‘Защо трябва да съм тук?’, щеше да попита деветнадесетгодишния млад мъж, току-що прекрачил прага на училището.

Нямаше къде другаде да бъде. Нямаше подслон и защита.

‘Щом се прибирах в училището с желание, представи си как съм се чувствал у нас’ – щеше да и каже десетина години по-късно. Тогава, когато вече щеше да е осъзнал, че никога в сърцето му не е имало никой. И няма да има. ‘Подкосяваха ми се краката, щом пристигах в селото. И по същия начин, дойдеше ли време да се връщам в училището. Прибирах се на стоп редовно. Един път се оказа, че ме е качил съседа турчин. На един разклон, на около 100 километра от нас, той ми спря.’

Още първата седмица в училището знаеше, че е сгрешил. Някои грешки са неизбежни, някои случки са предопределени от Съдбата, за да се промени цялата Вселена. Неговото решение тогава да не напусне, нейното желание да е посланик на нови надежди се бяха сплели в кармична схватка, за да участват в раждането на един нов свят, за който никой от тях не подозираше, че идва. Всеки вървеше по своя си път, воден от  усещането си за предопределеност. Тихо незабележимо чувство, направляващо всяка отделна крачка. А тогава са живеели в два съседни града, без да подозират. Почти на едно място, почти докосващи се. Каквито щяха да си останат завинаги.

Не му харесваха консервите за закуска, обед и вечеря, консервираните обноски, загубените дни в убиване на бъдещето в името на по-добро бъдеще. Млади животи, готови да се подчинят на саморазрушителния си порив. Необяснимо за другите, които никога не са били там. И толкова ясно за всички вътре. Хилядите изминати в усилия километри за каляване на тялото, студените душове, взаимното избиване на комплексите им за малоценност, поляти с евтина бира, бърз секс и изпънати до скъсване чаршафи.