Last Love

 

Още от малък Той знаеше, че един ден ще работи в Къщата на подчиняването. Когато в седми клас съобщи на учителката си по история, че е такова неговото решение, тя с изненада му каза:

-Но ти не можеш да се подчиняваш, непокорен си и не ставаш за там. Избери си друга професия.

-Не, решил съм вече, само това искам.

След заплахите на баща му, че ще го остави сам в гората на нямането и ще остане без покрив, а също и дори без под под краката си, той реши, че ще се опита да заработи там. Това вътрешно съгласие с този факт беше и първия му работен ден, макар че беше още малък. Но трудът в началото е игра. Малките момченца карат самолети, копаят с багери и чупят играчките си, за да опитват да ги поправят. Понякога. Той не искаше да поправя, а само да руши, така че бъдещото му официално призвание беше близко до начина, по който гледа на света. Щеше да дойде време да го погледне и пред обектива на фотоапарата си, пък дано да му се стори по-различен, но дотогава щеше да го наблюдава с готовност за разваляне. Някои деца чупят повече от други. Този глад за разруха смело противостои на желанието за създаване, манипулира го успешно и накрая го прекършва като малко клонче, каквото си взима човек, отегчен от разходката си сред природата.

И после се качи на покрива. За да не остане без него. Или обратното, макар че заплахата получи няколко години по-късно. Беше само на пет. По една стълба, оставена зад къщата. Толкова му беше забавно, че молбите на майка му да слезе не само не бяха чути, но и го предизвикваха да остане там заради нотката и на паника. Накрая тя се сети:

-Ела да ти дам нещо.

-Какво е то? – попита малкото момченце.

-Ами слез да го видиш.

И той и повярва. Така, изведнъж, както се усмихваше, защото тя е изплашена. И слезе при нея, в женското начало на съществуването. Там, където няма място за подвизи, а да не говорим за самостоятелност.

-Не искам да ме държиш за ръка. – каза той една година по-късно, докато тя го влачеше към най-големия градски магазин.

Жената го пусна и се замисли, че това е само началото на отказа и да спре да го контролира. Спря с държането на ръката и започна да води психиката му на неподходящи за едно момченце места.

-Баща ти не е лош човек – му казваше тя, -но стане ли дума за пари е непоносим. Все не му е достатъчно висока заплатата и все не му излизат сметките. Иначе е грижовен и мил.

Баща му – човек на средна възраст с изоставена амбиция да постигне повече от схлупен дом на село, страдаше от непрестанно главоболие. Истината е, че страдаше от един и същи модел на мислене, който така се блъскаше във вече оплешивяващата му глава, че не му позволяваше да се отпусне дори и за няколко минути. Моделът искаше да излезе и да потърси и други модели, за да могат да се сменят и така да намали работното си време. Но бащата си беше упорит, пиеше по няколко хапчета на ден и не му даваше да мръдне от него. Веднага след прибиране с немити ръце пускаше телевизора. За да не чуе какво имат да му казват жена му и двете му деца. Моделът да не допусне никой до себе си.

-Тихо, искам да чуя какво има да каже този човек. – изричаше на глас, а в себе си казваше: никой не ме интересува.

Всъщност интересите на неговия баща бяха семпли и непретенциозни. Няколко порно касети, още толкова кошера, малко рошаво куче, на което погрешка да сяда върху дивана, където почти постоянно спеше и разнебитена кола, която ненавиждаше да кара. Останалото бяха досадни елементи от битието, с които той се бореше непрестанно.

Майка му, облечена в стара мъжка фанелка копаеше доматите в двора и се плашеше от времето, в което синът и щеше да порасне. Острата болка по време на раждането му и питането и защо трябваше да е такава женската съдба, отскоро бяха намерили решение. Тя щеше да си отгледа мъж, след като нейния не и обръща внимание. И трябваше да намери начин да го задържи при себе си. Ставаше дума за много време, за много години, в които тя щеше да доизмисля страданието си, за да не го пусне.

-Какъв глупак е нашият – щеше да каже един ден на баща му, след като го беше видяла да рита тромаво футболната топка и да не отвръща на подигравките на приятелите си.

А той я чу и плака цяла вечер, завит през глава. Когато тя го повика за вечеря разбра какво се е случило и му се извини, но остана доволна. Значи нейното мнение вече имаше наистина голямо значение за него. Така лятото, когато отиде за пръв път на зелено училище, не се включи в писането на любовни писма до момичетата. Когато го попитаха на кой ще даде своето писмо, той отговори:

-Аз давам химикала.

Дали харесваше някое момиче или беше срамежлив? По-скоро знаеше, че майка му държи на него и момичетата не са толкова важни. А и имаше малък корем, от който не беше доволен. Тогава беше на десет. И искаше да се прибере у дома. Нищо, че скучаеше ужасно много и обикаляше селото си с колелото. В търсене на разнообразие. Понеже не знаеше, че търси себе си. Нямаше представа, че се е изгубил някъде там, когато майка му е започнала да го използва като сурогатен съпруг. Майките винаги мислят най-доброто на децата си, така твърдят хората. И неговата изглежда не беше изключение. Макар че той се срамуваше от нея. Когато на осми март бяха извикани всички майки в училище, за да им подарят едни и същи картички, омазани с лепило и надписани с грозен почерк и еднакви вази, неговата показно изпуска своята. Звукът от счупено прикова вниманието към нея. Тя каза:

-Извинете

и тогава продължи да му изглежда най-грозната майка. Имаше най-големите обувки и най-евтините дрехи. И още по-евтиния и стремеж да прецака живота някак личеше във всеки неин жест. Вечерите, когато четеше на лампа приключенски книги той често си спомняше за това ‘тряс’ и смешното и извинение. И пак утехата, че го обича идваше да го плаши от истината вместо Баба Яга. Все пак в една такава вечер изхвърли сборника по математика зад раклата. Баща му настояваше да решава и решава и решава задачи. Излъга, че сам е паднал там и не може да го извади. Всяка следваща детска лъжа резонираше на лъжата, че в семейството му всичко е наред.

Ординарността на дните се преплиташе с беглото усещане, че наблюдава скучно детско филмче и всеки ден се надява на нова серия, но пак му пускат същата. Сутрин баща му ги задължаваше да бутат колата, за да запали и да ги закара в близкия град на работа и училище. Вечер всички миришеха на изядения суров лук, а той заставаше на входната врата и гледаше просто. Никой не минаваше обикновено. Не отминаваше и чувството му за пустота и обреченост. Една стара крепост наблизо приютяваше мрачните му мисли. А още беше малък, за да е достатъчно мрачен да предприеме някакви стъпки в обратна на дома му посока.

 

 

Улици, претъпкани със съдби. Дюнерджийница на булевард, зима, бездомник, облечен в дрипи пази единственото си притежание – подобие на метла. Полицаи глобяват спрелите отпред коли. Миризма на пиле, на липса на уют, усещане за хора, гладни за нормалност. Сенки по лицата, преплитащи се силуети, пресичащи на червено своите мечти. Усещане за изгубване. В себе си тя стои свита в един ъгъл, плаче и се страхува. Толкова много страх. А върви сред тях и никой не знае за страха и, разминава се. Отива, където не я чакат…

Приятелят и я изостави. Каза и, че е срещнал друга. Не беше сигурна, че го обича, просто искаше нечие присъствие. Ужасът от самотата прощаваше всичко. И нечистоплътността на обещанията, и пропуснатите прегръдки, и скучните нощи. Изведнъж се оказа, че няма нищо – нито дом, нито работа или кръга от познати, в който се въртеше, докато и се завие свят. Пристигна в непознат град, отседна при приятелка. И не искаше да живее. Новото начало не и изглеждаше привлекателно, мислеше си за стария живот и не можеше да го прежали. Някаква много малка част от нея знаеше, че така трябваше да стане. Но все пак защо не можеше да остане там, в старото? Сега нямаше цел, посоките се сплитаха на възел и колкото повече се опитваше да го развърже, толкова по-стегнат и ригиден ставаше.

И тогава той и писа. След като три години стоя сама. В чат канал. В най-тъпия чат. Никът и беше FuckOff, а неговият InnerSelf. Подразни я със самонадеяността си, но нали трябваше да убива времето – най-големия и враг. Ако можеше да наеме убиец, да поръча времето и то да се свърши изведнъж… След това дните продължаваха да се влачат, да тътрят крака и да носят празни думи. Докато не попадна пак на него и този път размениха координати. Правеше и забележка за пропусната запетая, ухажваше я, пращаше и съобщения всеки ден, отегчаваше я. Но всяко внимание беше ценно. Един италианец, преживял дълга връзка с българка и писа. Но не харесвал шала на снимката и. Имал собствена винарна в градче до Рим. Покани я при него. Не прие предложението. Не изглеждаше достатъчно способен да я донарани.

‘Нима го намерих?’, написа в един word документ, в който си водеше бележки за разни филми, пействаше готини цитати и описваше пропуснатата любов на родителите си. И се успокои в себе си, макар че логиката и го преследваше, въоръжена с касапски нож. Режеше го с нея, виждаше недостатъците му, но сърцето и си искаше дълбочината на болката, за да се научи да се пази. И да поиска да е цяло. Сърцето и беше намерило онова, което му липсваше най-много – да заобича някой, който ще се опита да го унищожи. Сърцата имат нужда от рани, за да разберат, че могат да ги преживеят и да тръгнат по-силни по пътя на безусловността.

-Какво ли ме очаква занапред? – го попита един път.

-Щастлив живот с мен – отговори Той.

 Искаше и се да му вярва. Особено, когато ходеше на гости при приятелите си, за да пушат марихуана, а той да я смесва с алкохол.  И те да го снимат, да публикуват снимките в социалните мрежи, да му се подиграват, а той много да държи на тях. Още не се бяха срещали. Тогава не и пишеше по няколко дни.  Тя разбираше. Не трябваше да започват това нараняване, защо вървеше по път, който се преструваше, че не е задънена улица…Когато го нямаше и беше добре, въпреки копнежа. Сякаш все още можеше да избяга от него, да кривне от пътя, все още нямаше мантинела, която да я спре…

 

 

                                                                   39

 

Един ден след заминаването му Лейди Стоун, която си беше измайсторила медал за своята честност, и си го носеше на якето, на блузката, а в краен случай и в джоба на полата си, покани новия си любим у дома. Случи се вечерта. Първо отидоха да се къпят в един много мръсен язовир. Гражданите хвърляха всякакви боклуци там. Традицията се спазваше, без някой да разполага с  обяснение. Като при повечето традиции. След язовира тръгнаха към дома и, а ‘новият и човек’ я държеше за ръка.

Той се казваше Невинен. Що за име му бяха сложили родителите? Не се ли срамуваше, че е странно? Знае се, че ако името нарушава добруването на носителя си или го оскърбява със значението си, същият има правото да го промени законово. Тъкмо тогава той осъзна, че името е послание. Кръщават те такъв, какъвто трябва да си. Всяко име си има значение, което притежателят му трябва да изпълни. Не което е, а което ще му е основна задача в живота. Ако името съдържа значение на свежест, то човекът трябва да е възприемчив към новото и да приветства това, което получава от живота. Ако е радостно, трябва да се научи да се радва, ако е смело, трябва да е смел, ако е с думата ‘любов’ в него, трябва да се научи да обича. Освен това, безкрайното повтаряне на името му от другите го ‘омагьосва’ да се настройва на честотата му. По тази логика Лейди трябваше да се научи да е лейди и да е постоянна, твърда и непоколебима. Тя беше такава, но в друг смисъл – не променяше основния си възглед да не допуска никой до себе си , но се оставяше да и се влияе. Не, тя не беше зависима от наркотици, но за сметка на това зависеше от лошотията около себе си. Свързваше се с нея и я правеше още по- брутална. А лошотия, колкото искаш. Често се случва хората да развият обратната характеристика на името си. Тези, които трябваше да са весели, ставаха прекалено тъжни; тези, които трябваше да са добри, ставаха прекалено лоши, тези, които трябваше да са мили, преливаха от наглост. В този ред на мисли Невинен беше не само прекалено виновен, ама и така опорочен, че самият порок би се скрил от срам и ужас при узнаването  на делата му.

 

 

 

                                                          40

 

 

Не различните, а еднаквите се привличат. Вибрацията на трептене е специфична и ако същества с подобни вибрации се срещнат, те се усещат и харесват веднага. Ако са им твърде различни трептенията, моментално се отдръпват и отвращават един от друг. При първата им среща не само, че не я хареса, ами му се искаше да избяга. И досега не знаеше каква сила го е държала до нея. Тогава беше по-неугледна, макар и по-млада. Преправила една блуза на майка си, а полата и – от магазин втора употреба. Не можеше да си позволи да влиза в обикновени магазини. Но се радваше на умението си да е модерна. Носеше дрехи само от памук. И то сини. Други не приемаше. И зимата, и лятото облеклото и беше еднакво, с малки разлики. Наричаше принципност желанието си да е облечена винаги в памучни дрехи.

- Няма никога да се обличам с дрехи от друга материя – казваше тя и се гордееше със себе си.

- А защо? – я питаше той.

- Защото тя е най-добрата материя, а аз търся най-доброто – усмивката и, сключила договор с есенцията на пародията, се разстилаше по грозноватото и лице като недостатъчно количество смес за палачинка в недобре загрят тиган.

 

 

 

                                                            41

 

Невинен си удари крака, както разхождаше ръката си по задните и части, изохка от болка и се наведе да види какво е положението. Шипков храст се беше забил в плътта му и капка кръв се размаза по показалеца на същата дясна палава ръка. Успя да я види на лунната светлина. Не обичаше да го боли по този начин – внезапно и непредвидено. Преднамерената болка си имаше специално значение за него. Но не и сега. И не и така. Зает беше. Защо да го безпокоят тръни и рани? А тя се притесни така силно, че да си помисли човек, че и пука за него. Чак се разплака за излишно пролятата кръв и си обеща да пролее кръв колкото язовира, за да се компенсира болката му. Не от съчувствие. А за да му покаже колко е загрижена. Наведе се и много нежно и внимателно целуна крака му.

- Ох, горкото краче! – каза тя с мил глас.

- Не се притеснявай толкова  – успокояваше я Невинен.

- Цун! Цун! Цун! – продължаваше пристъпа си на показност тя.

- Спокойно, бейби! Наред съм!

- Ох, на мама милото, сладко, нежно краче! Я мама да види какво му е. Може ли мама да направи нещо за него? Ето, още целувки. Цун!

 Невинен не се озадачи. Такива жени харесваше – готови да режат ноктите на краката, а това да им носи нечовешка наслада. Вече беше имал подобна приятелка. Режеше му ноктите, защото мислеше, че като е висок не може да си достигне пръстите на краката.

 

 

 

 

                                                            38

 

 

Преди много години, точно 13 всъщност, беше получил тетрадка от бъдещето. Такива тетрадки се продават масово, но повечето са фалшиви. Произволни автори пускат на пазара донесеното. Отсяването на истинските е трудно, едва ли не невъзможно. Той усещаше, че тази е истинска, тъй като не съдържаше толкова хвалби, колкото препоръки и наставления. Беше се озовала този път в плик от писмо над една купчина стари кутии. Твърде бял, за да не бъде забелязан. Не разбра веднага, че е с биографични данни за самия него, тъй като те идваха отпред назад, т.е. се завръщаха, за да му подскажат. Такива завръщащи се неща предизвикват недоверие, а и са като кръстословица. След като я решиш, излизат факти. Преди това са непопълнени празни места. Отговаряш на няколко въпроса и готово.

Образуваха се няколко изречения. Казваше се, че ако не е смел в този си живот, тъй като е наследил смелост от предишните, ще бъде жестоко наказан. Промени, неудачи, финансови и емоционални загуби ще съпътстват живота му. Спортен хъс, предприемачество, амбициозност, проницателност – това са основните му качества. Прочете, че ще си отвори магазинче. Че в предишен живот най-много да започнел нещо и не го довършвал. Сега не можело така. Писано му било да достигне сам до определена височина на своя връх и тогава да срещне съмишленик. На 35 години щяло да му се случи нещо, което да промени съдбата му из основи, както и много чужди съдби. А с Лейди Стоун щели да се разделят.

 Излизаше, че всичко е решено предварително. Тогава за какво живееше? За да изрече предварително зададените му реплики и да изпълни строго определената си роля? Не беше ли твърде скучно и безсмислено? Бегло си спомни, че не беше обърнал внимание на тетрадката, особено пък що се отнасяше за раздялата им с Лейди. Как така някой ще знае по-добре от него?

Може би написаното се отнася до хора, които не познават себе си и не могат да правят съзнателно избори. Тогава се включва така наречената предопределеност. В бъдещето си те са същите онези хора, които са били в миналото си. Но, ако той знаеше как да избира с душата си, всичко, което е било ясно за него, си остава в бъдещето. Той би живял винаги в настоящия момент. И съответно не би правил груби грешки, а само такива, от които да се учи с лекота. Тогава би накъсал всичките тетрадки и би ги изгорил в камината на съседите си, тъй като нямаше собствена. Беше се оставил 13 години да живее с последиците на миналото. И това можеше да продължи докрай. Вечността предлага тази възможност.

Нямаше как да не отиде при тълкувателка на тетрадка от бъдещето. Тя не излизаше от ума му, заедно с въпросите си, до които неизменно водеше. В града на приятеля му лесно намери една. Имаше ги много. Влезе в лъскав офис и една твърде нелъскава жена го посрещна с опростена физиономия. Целият и занемарен вид беше нищо в сравнение с неглижирания и изказ.

-Защо си така посърнал? – го попита тълкувателката.

-Вие би трябвало да знаете.

-Я да видим какво ще покажат числата!

-Аз имам тетрадка. Бих искал да я тълкувате – каза той.

-Остави сега тетрадката. Ето ти празен лист. Записвай!

-Да записвам? Какво? И защо?

-Като излезеш от тук ще забравиш всичко, което съм ти казала. Затова карам посетителите да записват. И така. Да видим здравето сега. Имал си тежка ангина. Проблеми с очите. Ще имаш пак ангина.

-Не може ли да се избегне?

-Няма нещо, което да бъде избегнато – отговори уверено тълкувателката.

Ето защо някои хора се страхуват да посещават тълкувателки, още повече да им вярват. За тях неизменността на събитията управлява живота. Напълно изключват самоизграждането на нови случки, както и елиминирането на предначертани.

-Ти защо не си в чужбина? Трябвало е да заминеш! – продължи тя.

-Не знам. Но винаги съм искал да го направя.

-Ще заминеш, пътят ти е отворен.

-Не съм сигурен какво да правя. Тук ли да остана или не…

-Ако останеш тук ще бъдеш сам, но ще изкараш пари. Ако заминеш ще преподаваш нещо на много хора. И на двете места ще е един вид търговия.

-Кое от двете да избера?

-Опитай първо едното, после премини на второто. Осен това ще живееш много дълго.

-Наистина ли? – усъмни се той.

-Да! Ти си от два рода на дълголетници.

Това беше вярно. Както и други факти, казани му от жената.

-Било е решено да се разделите с приятелката ти. Тя е човек на крайностите. Или всичко, или нищо. Не приема средни положения. Писано ви е било да не сте заедно. И да останеш с нея, до две години ще се разделите окончателно. Ти прецени дали си струва да губиш още две години с жена, която не те обича.

-Какво друго е било решено?

-Ще срещнеш друга жена. Тя ще ти роди син. След три години. Кажи ми можеш ли да градиш от нищо къща?

-Да, изглежда мога.

-Значи разбрах кой е асцедента ти. Изключително лоялен си. И мазохист. Защо позволяваш да те тъпчат? Като цяло се пазиш, но за някои хора нямаш защита.

-И досега не мога да си обясня. Просто не зная защо се случваха всички онези ужасни неща. Тя сякаш имаше дистанционно, с което  ме управляваше.

-Така е, защото си много отговорен. Бил си воин в поредица от животи. Научил си се на самодисциплина и оцеляване при всякакви условия. Понасял си  лишения в името на общата цел. Оцеляването ти, но не и личните ти нужди, е било усвоено до съвършенство. Сега няма да ти се налага да оцеляваш. Но ще трябва да се отървеш от чувството за самота. Както и ще трябва да се научиш да се доверяваш. Безсмислената упоритост е друга твоя черта, която си унаследил и от която трябва да се откажеш. В отношенията с приятелката ти е оказала решаваща роля. Вярвал си, че можеш да я промениш и обърнеш към доброто.

Тя не му каза нищо ново. По-добре щеше да потърси авторката на тетрадката и да я попита ще може ли и този път да отиде в бъдещето. Обеща си, че ще я слуша внимателно и няма да се присмее на видяното от нея, както направи първия път. Не беше трудно да я намери. Тя вече имаше свой кабинет в столицата, приемаше ежедневно желаещи да се срещат със себе си не само в бъдещето, но и в миналите животи.

Поздрави я, а после и припомни какво се е случило преди 13 години. Беше и приятно да чуе, че посещенията и на бъдещето са полезни за хората. Или безполезни, когато не искат да се вслушат в тях. Но за нея последното беше все едно. Нали тя си вършеше работата, а вникването в посланията и вече не беше нейна задача.

-И сега какво има да се случва още? – попита я той.

-Незабавно си тръгвай.

-Как така? Къде да отида?

-Тръгни си и ще видиш.

-Ама къде да тръгна?

-Вземи решението и ще разбереш – каза тя.

-И после?

-После ще дойдеш пак при мен.

-Не искате ли да ми кажете повече? – настоя той.

-Ще ти кажа, когато ти ми съобщиш, че си я напуснал.

Не успя да изкопчи нищо повече от нея. При втората им среща тя беше по-разговорлива. След време щеше да се пита защо въобще я е посетил. Но когато свикнеш с определен живот, битието ти се превръща в навик. Теб те няма, както ги няма и ежедневните решения. Всичко се извършва на автопилот и при изчезването на сигурния свят изведнъж се оказваш твърде жив. Не знаеш какво да правиш с тази живост. И инстинктивно търсиш или някой да ти казва какво да правиш, или сам да се вкорениш на ново място и да се приспиш пак.

-Ще учиш инженерство. Но не за неодушевени неща. За живи. За най-живото.

-Какво означава това?

-Не мога повече да ти кажа.

-И какво друго?

-Ще си на чуждо място. Всичко ще ти е непознато. Ще живееш около много вода. Имаш много раждания около морета. Затова то ти е така близко. Ще правиш това, което правиш най-добре. Ти си знаеш какво е.

  

 

 

 

                                                             36

 

След почти безсънната нощ Лейди Стоун замина към магазина за мъдрости, а той тръгна след нея. Намери я с подивяла физиономия, като че да не беше живяла сред хора, и се усмихваше злокобно, щом се споменеше за новия и любим. Ако има Сатана той би се смял по същия начин и би имал същия поглед като нейния в онзи ден. Разправяше, че и дума няма да се разбере за него, толкова бил тайнствен. И най-вече – различен от него. Не стана ясно каква различност визираше тя, както не се изясниха и много други неща.

- Не си ми близък вече. Никога не си ми бил! – го сряза Лейди Стоун.

- Не  бяхме ли си най-близките до снощи?

- Не! Установих, че не съм те обичала никога! И ме е яд за живота ми, яд ме е, че не можех да избирам свободно други мъже, а трябваше да стоя с теб!

- Насила ли си стояла?

- Да! Насила!

И въпреки че тя беше агресорът във връзката им, му натякваше, че той е лошият и гадният, понеже счупил един път чаша. За нея чупенето на чаша се равняваше на чупене на доверие.

- Ти ми пречиш да се развивам в живота! – продължаваше с крясъците Лейди.

- С кое?

- Не мога да блесна в работата, заради теб!

- А забрави ли коя е твоята работа?! – не се сдържа да и каже той.

- Аз винаги съм продавала мъдрости. А ти беше чистач!

Той не се изуми, защото не и беше за пръв път да се прави на него. Изненада се само, че отново не му  е отмъкнала дипломата, за да я размахва  и да драска името си върху неговото.

- А и ми казваш какви са хората! – продължи тя.

- Как ти казвам?!

- Казваш ми, че не харесвам някой, а аз го харесвам!

- Колко пъти си споделяла, че не познаваш ценен човек и никой не си струва за теб!? – попита той.

- Какво като съм казвала? Ще си правя, каквото си поискам! Няма да ми налагаш!

Внезапно той се оказа виновен за всичките и неуспехи и липсата на блестящи мъниста по накърненото и реноме.

- Аз не забравям като съм с този човек! – още крещеше тя, вярвайки че някой може да я излекува от всичките недъзи на личността и, само защото така и се е приискало.

Каза му, че отива до тоалетна в кафето зад ъгъла, а се върна след половин час, и пак не желаеше да знае, че е казала едно, а е направила друго. Искала да се разходи. Малко по-късно заяви, че пак и се ходи до тоалетна, а се върна след четири минути. Явно беше говорила с някого по телефона. И не си призна, че лъже. Тук се беше включил проблемът с неразпознаването на лица. Само че перифразиран в неразпознаване на личности. Считаше, че всеки, обърнал и внимание, е по-ценен от всичко на света и няма как и тя на свой ред да не му обърне. Типичната за хора с психопатски черти първа фаза от отношенията, а именно идеализиране беше на ход. До останалите две – обезценяване и изоставяне се стига винаги, но те сега не бяха актуални.

- Ще те запомня с това, че си човек, който не иска да живее с истината! – поде пак тя.

- Коя е истината?

- Че обичам друг и ти си нежелан от мен! – направи разреза на раната му по-широк и по-дълбок тя.

 

 

                                              37

 

Стори му се, че като в просъница видя онзи просяк, същия.

-Затруднен си да отговориш, а?

Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот 

 

 

                                                            34

 

А те се бяха прибрали от работа и легнаха на спалнята да гледат филм. Преди това вървяха вечерните новини и той се учуди на новината, че гледането на спорт води до проблеми с мозъчните клетки. Лейди Стоун се ядоса и изгаси телевизора.

- Защо го спря? – попита той изненадан.

- Защото дрънкат глупости – раздразнено отвърна тя.

- Сигурно имат някакво основание за подобно изказване.

- Не могат да имат, защото имането е като нямането, а Вселената е пълна с черни дупки.

- Ето, че ти пак започваш да философстваш.

- Говоря така, както ми се говори – заяви нацупено тя.

- Невъзможно ли е да водим разговори като обикновени хора? – помъчи се да въведе приятелски тон той.

- Аз съм необикновена! Като искаш обикновени хора, говори си с тях!

- Защо започваш пак с този тон?

- Защото сме разделени!

- Разделени сме!? Какво имаш предвид? – изненадата му беше силна като атомна бомба.

- Щом ще се караме, да се разделим! – каза тя напълно уверена в решението си.

- Ти навлизаш постоянно в конфликти!

- Ти навлизаш като ми противоречиш!

- Значи не сме заедно повече? – поиска потвърждение той.

- Не, не сме!

Такъв беше начинът, по който Лейди Стоун скъса с него. Не искаше разговори и обсъждания. В подобни случаи двойките ходят на семеен терапевт, опитват се да се сдобрят и да изгладят противоречията си. Тя заяви, че късат и всичко беше история. Говореха часове, все по същия начин. Тя беше убедена, че никога не го е обичала, не е била влюбена в него и е стояла насила в тази връзка. Въобразяваше си, че той е нейна майка.

- Детето се отделя от майка си някой ден, нали? – питаше реторично тя.

- Нелепо е да мислиш, че съм ти майка! – беше възмутен той.

- Ти беше майка за мен през всичките години.

- Аз имам интимна връзка с теб и съм мъж. Защо да съм ти майка?

- Защото се грижеше за мен и ме отглеждаше! – настояваше тя.

- Хората в любовни отношения се грижат един за друг.

- Но ти беше майката за мен, не съм имала грижовна майка.

- С какво приличам на майка ти?

- Карал си ми се като нея, освен че си се грижил!

-А карането само между майка и дете ли се случва и не е ли обичайно? – продължаваше изумлението си той.

- За мен е така – ти беше моя майка и е време детето да се отдели от родителя си!

- Аз не съм те чувствал като мое дете!

- Сега съм пораснала и искам самостоятелен живот!

Нямаше начин Лейди Стоун да бъде убедена в нелепостта на теорията си. Наумеше ли си нещо, тя не се отказваше от него и колкото повече и се съпротивляваха, толкова повече  държеше на своето. Споровете изразходваха агресията и. И нямаше угризения на съвестта. Съвестта е спорен момент в човешките същества. Според общоприетата теория за структурата на човешката личност, идваща от Фройд, и продължаваща до днес, нейните части са три: То, Свръх Аз и Аз. При раждането си детето е преди всичко То. Инстинкти и пак инстинкти. С израстването се пораждат и развиват Аз и Свръх Аз. Последният би трябвало да е човешката съвест, всички морални норми, писани и неписани закони. Но има хора, при които развитието на Свръх Аза не започва. Някакво събитие пречи на тази част да се роди и оформи. Азът би трябвало да е онази уравновесяваща сила, която понася борбата между отдаването на инстинктите и общоналожените норми. Понякога да не се спазват същите е добре, излизането извън в каквото и да е отношение е шанс за развитие. Или сигурно пропадане в пропаст, от която няма как да се излезе без счупвания. На нея и се беше счупило малкото човече, което живее в душата на човека и приема света с доверие и радост. От мило и добродушно създание се беше превърнало в малък садистичен изрод. Наранено веднъж, то беше започнало на свой ред да наранява. Непослушното малко създание, което би трябвало да създава целия свой прекрасен свят, рушеше чуждите  светове. Затова неговия собствен беше сбор от останките от тях. Прав е бил Ерих Фром – в  нас има   една енергия, която или създава, или руши. В зависимост от насоката, която и даваме. В Лейди Стоун нямаше и наченки за създаване, както и наченки на съвест. Желанията я командваха, а не тя  желанията си. Пожелаеше ли да има нещо, намираше начини да го има. Достойнство, добри нрави, алтруизъм и честност – не ги притежаваше.

 

 

 

 

                                                               35

 

- Сега като се разделим ще се влюбя отново както, когато бях на 16 – каза тя същата вечер.

- Възможно ли е на 35 да си като на 16? Тогава си била наивна, а и не си имала задължения за прехранването си.

- Мога и още как!

- И как ще стане това? По поръчка?

- Защо не?

- Така ли се влюбват хората? Решават и готово!?

- Влюбват се като искат да се влюбят – настояваше тя.

- И ти влюбена ли си вече?

- Ами, да!

- Влюбена? – попита я той.

- Да, има друг!

- От кога?

- От две години!

- От две години ме мамиш!? – изуми се той.

- Стига глупости! Не са две!

- Ти току-що каза, че са две!

- Не е вярно!

- А колко са?

- Няма да ти кажа! Искам да се влюбя, така че да не мога да спя. И нищо да не мога да правя. - викаше тя.

- Влюбването и любовта са различни. Едното трае известно време и после, ако не премине в любов, е било просто емоция.

- Влюбването може да продължи цял живот и да съм 100 % отдадена на един мъж. На теб не можах да се отдам така.

- Как? – запита я.

- Всичко да ми се върти около теб.

- Едва ли е възможно – отговори той.

Трудно можеше да се разбере кога лъже и кога си измисля. Самата тя не знаеше, а това още повече усложняваше нещата. На другия ден една психоложка щеше да каже, че Лейди Стоун страда от множествена личност. На това се дължало забравянето. Различните личности в нея нямали кореспонденция помежду си и тя не съумявала по отчетлив начин да преминава от една в друга, така че да се разбира от околните. А и едва ли човек с такъв дефект би открил опция за подобно умение. Самата тя не знаеше за случващото се. Като била малка прeтърпяла катастрофа. Не се изяснило тя ли се хвърлила под колата, каквато била версията на майка и. Нейната собствена гласеше, че майка и я е бутнала под колата. И без да я е блъснала де факто, това бе приемливо обяснение, тъй като тя мразеше майка си безкрайно.

Затова една от личностите и може да е смятала, че са минали две години, друга да е знаела, че са минали три месеца, а третата изобщо да не е била влюбена.

Съвестта е свързана и със спазването на обещания, с интереса на другите да им е добре, с внимаването твоето щастие да не пречи на нечие друго.

- Моето щастие ще е нещастие за друг, защото той ще ми завижда – обичаше да заключава тя.

- Но това е косвено. Важното е да не пречиш с постъпките си.

- За мен е едно и също.

- Как да е едно и също? Ако ти имаш дете, някоя бездетна жена ще ти завижда и косвено ще я правиш нещастна. Но, ако убиеш нечие дете, това е пряка вреда – опитваше се да разясни той.

- За мен си е едно и също. И понеже все ще има завиждащи ми хора, не намирам повод да се интересувам от последиците от постъпките ми.

- Това е елементарно мислене.

- Не ме е грижа какво е  – продължаваше тя.

За него беше загадка как успява да намери оправдание, каквото и да е извършила. Може би това беше хитростта на То, останало да ръководи Лейди Стоун и да е господар на живота и, заблуждавайки я, че тя взима съзнателни и лични решения. То не е личност, а по-скоро напомнянето на природата, че ние сме първо животни и след това хора. Хитростта е характерна и за животинското царство. Маймуните умело крият бананите си от своите събратя. Например маймуна знае, че друга я следи, но скрива бананите си, а после чака в засада следящата я да си тръгне, и ги премества на друго място. Медиите наскоро бяха разпространили два интересни случая.

 Прасе, намерило автобусна спирка близо до дома му, и се качвало всеки ден в автобус №24. Возело се на последната седалка, гледайки през прозореца, а като стигнело същата тази спирка, слизало и се прибирало. Един ден някой го забелязал и съобщил на местния вестник, а стопанката му се разплакала от радост. Тя мислела, че някой го крадял  през деня, за да го угоява допълнително и да го заколи за Коледа. А тя си го отглеждала за собствено удоволствие и не искала да го поднася на празничната си трапеза.

Вторият е за куче, харесало овца за своя майка. Стопанинът на двете животни изкарвал сутрин овцата на паша. Кучето ги изпращало  и се галело в нея при тръгването и. Привечер, когато тя си идвала изморена, но с пълно виме, то се гушкало при нея в обора и бозаело с радост топлото и хранително мляко. Намерило ползата от имането на овца-майка, както прасето изпитвало интелектуално удоволствие от екскурзиите. Прасетата имат истеричен тип нервна система. Явно пътешествията са  лекували и нервите му.

 Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот 

 

                                                                 31

 

Приятелката беше наследила два апартамента от богатите си родители. Прибързано продала единия, по-малкия, а в по-големия останала да живее. И всичко това при положение, че по-големият принадлежал наполовина на леля и. Да действа, без да обмисля предварително делата си, не се случвало за пръв път. Докато не можела и вафла да си позволи да купи, набързо се оказала с добра банкова сметка, от която теглела пари с повод и без повод. Доскоро се беше хранила в най-скъпите ресторанти. Позволяваше си пътувания из страната, за да се среща с мъже.

Една сутрин, станала рано за разходка, тя минала покрай павилион за вестници.  Наредени на вързопи, си лежали така на плочките, на самия площад. Хрумнало и, че може да ги разпродаде, ако са нейни. И каква изненада! Те станали нейни внезапно и допотопно! Грабнала ги с не толкова бърза, колкото притичваща  походка, леко снишавайки се и огъвайки коленете си повече от необходимото. Изправила се на около 300 метра от предишното им място. И, разбира се, хората ги разграбили с апетит, тъй като забелязали, че тя взима колкото и дадат за тях. Ресто не връщала, понеже пресмятането отнемало време, а хората сутрин бързат за работа, за превозно средство или за лекар. Едно е да продаваш мъдрости на  кръгли цени, а друго да изваждаш и добавяш стотинки. Ама било удобно, тъй като повечето желаещи да се сдобият с новините, преди това получавали друга вест – че една смахната раздава вестници за колкото и платиш.

Друг път, с един мъж, когото харесала с цялото си намерение, седнали да пият кафе в двора на известно заведение. Господинът оглеждал повече пепелника и чашите, отколкото нея.

-Пепелници ли харесваш? – попитала го мило тя.

-Да, колекционирам ги.

-Този не ми изглежда да е рядко стилен.

-Бива си го – отвърнал нейният кавалер.

-Какво ги правиш като ги събираш?

-Пуша в различен на всеки 45 минути.

-Защо? – не се учудила толкова много тя.

-Часовникът ми е развален и кука на всеки 45 минути – допълнил мъдро той.

-Занеси го на поправка.

-Не мога. Татко не дава. Заключил го е с катинар.

-Да не би да е бягал досега?

-Случи се един път кукувицата да излети. Когато го пуснахме на терасата да се попече на слънце – уточнил мъжът, докато слагал пепелника под сакото си. В следващата секунда тя видяла гърба му. А в по-следващата след него тичал обслужилия ги сервитьор. Няма как, и тя се включила в кроса. След успеха с вестниците тя разбрала, че става за бизнес-дама. Сега всеки ме познава, направила умен извод тя. Всички онези хора, които снабдих с вестници, щом ме видят ще изкупят и карамфилите. Така се изправила на същото място, но освен, че я оглеждали пренебрежително, не купили и един карамфил. Но пък този мъж я поканил на кафе. Почти на финала в състезанието по тичане на дълго разстояние бил той, след него сервитьорът, а тя на почетното трето място. Но финалистът фатално изгубил преднина, сервитьорът го хванал за сакото и тя пристигнала в момента на конфискуване на пепелника. Интересното в случката било, че конфискували и нейните карамфили. Сервитьорът бил неотклонно убеден, че и те са крадени и затова ги прибрал под своята опека.

Тя харчеше не само за телефон, ами и за мъдрости суми, каквито само хората с високи доходи могат да си позволят. За дрехи и външен вид не се тревожеше много, не забелязваше кога пълнее, кога косата и е за подстригване или чорапите и са скъсани. Като цяло миришеше лошо, имаше неугледен вид и правеше впечатление на жена, която рядко се завърта около тоалетката с козметични продукти. След лудото харчене на сумата от продадената гарсониера, тя стартира едно ежедневно гладуване. Беше измислила да излезе на улицата с табела: “Мили хора, помогнете! Трябват ми пари за бизнес.” И единственото и притеснение беше, че като събере пари, ще ходи по кафенета, а там ще бъде разпозната и нахокана, че си харчи събраното за развлечения.  За естеството на бизнеса и дума не отваряше, а и кой ли щеше да се интересува от такива подробности. Домът и представляваше огромна кофа за отпадъци. Просто вътре нямаше друго, освен отпадъци, а да хвърля боклуци тя не обичаше.

 

 

 

                                                32

 

Психолозите твърдят, че хвърлянето на материалните отпадъци е взаимосвързано с хвърлянето на душевните такива. От това следва, че нежеланието ни да се освобождаваме от стари вещи е индикатор за неспособността ни да хвърляме остарели преживявания и амортизиращи ни емоции. Тъй като Лейди Стоун изглеждаше доста по-стара за годините си това го караше да мисли и да мисли каква може да е причината за ранната и старост. Реши, че тя е такава, защото отделната човешка клетка има рецептори, чрез които приема храна. На емоционално ниво това отговаря на приемането на новости в разнообразен вид. Като идеи, преживявания, информация, проглеждания, възгледи. И понеже тя не умееше да асимилира новото, клетките и я слушаха и правеха същото. Така те застаряваха – заради ограничения прием на хранителни вещества, а също и заради неспособността им да отделят своите отпадъци. Тя беше не само каменна като цяло, но и носеше камъни в себе си. При рутинна проверка и бяха открити по шест-седем камъка във всеки бъбрек. Проведените изследвания не доведоха до удовлетворителен отговор за причината да се образуват.

Приятелката им имаше три легла в жилището си, един диван, четири стола, малка маса и по един шкаф във всяка стая. В шкафовете нямаше нищо, леглата – покрити с по едно одеяло, без чаршафи, а килимите –  с купчинки косми от кучето, което доскоро отглеждаше. Това куче имаше нелеката участ тя да му е стопанин. Хранеше го с по едно парче наденица всеки ден, убедена, че то не иска да яде друго. Нещастното животинче ровеше из кофите за боклук, намираше по някоя изхвърлена кофичка сладолед, парче пица или пуканки и лапаше с истинско настървение. Ако той я попиташе за тези факти, тя не можеше да ги обясни, но и не се занимаваше  с неможенето си.  Наумеше ли си, че нещо е така, всички факти на Вселената нямаха силата да я убедят в обратното. Но явно и кучетата си имат съдба, защото то беше прегазено от кола на широк булевард и монашеският му живот приключи. От него бяха останали само косми. 

В банята и бойлерът имаше антикварна стойност, коритото – толкова старо, че влезеше ли човек, без иска се връщаше десетки години назад, чувствайки се като в музей. И всичко това се развиваше на главната улица на голям град. Тоалетната чиния, отдавна изгубила белия си цвят, разнасяше кафяви оттенъци с кафява миризма. И чехли липсваха –  ползваха се изрязани обувки от младостта на майка и, напуснала вече този свят. Кухнята разполагаше с два счупени хладилника, разбито стъкло на прозореца, маса, която не би могла и да сънува покривка, защото е извън въображението и, и съдове с неясна мисия и минало. Тази жена категорично отказваше да се сдобие с кулинарни умения. Като имаше пари си купуваше готвена храна за вкъщи, освен че посещаваше  ресторанти. А вече останала без средства, само си спомняше какво е яла, докато мажеше филийките  с нискокачествено масло.

Особеното при нея, което я отличаваше от Лейди Стоун, беше липсата на скука. За последната не се знаеше дали скучае или само бяга от нещо, но  имаше непрестанни пориви да се движи, да не държи тялото си в покой, даже по време на сън. Приятелката си седеше сама в прашния си и окаян дом и не изпитваше силна нужда от общуване. Случеше ли се да намери събеседник, не го оставяше без да си е казала всичко и без да го помоли поне за една услуга. Докато баща и беше жив тя тичаше да се прибира в осем часа вечерта, сякаш е девойка с вечерен час, въпреки че наближаваше петдесетте. Казваше, че той се притеснявал за нея, не можел за нищо друго да мисли, че и мачове да гледа. По тази причина тя ходеше с бърза крачка, а където и да се намираше все баща и беше в главата. Той, оставен без притесненията си около нея, гледаше футбол денонощно. Тя от своя страна смяташе гледането на спорт за обида към интелекта. В някакъв вестник пишело, че подобно забавление водело до оглупяване.

- Спри телевизора, за да ти прочета една статия – беше казала на баща си тя след вечеря.

- Хайде по-късно, че сега гледам решаващ мач – отвърнал добрият баща.

- Не! Сега ще чуеш за последните изследвания на учените.

- Учените нека си изследват, остави ме на мира.

- Почакай с коментирането! – настоявала тя.

- Казвай бързо! – предал се бащата.

- Ето какво пише: “Прекаленото гледане на спорт унищожава мозъка и води до желание за спортуване.”

- Моят мозък без това си се унищожава с годините – позволил си да възроптае той.

- Но ти трябва да спреш, защото чух за мъж, който не разпознал жена си от гледане на спорт.

- Я си лягай! Лека нощ!

И тя си отивала в стаята да шие гоблени. Не обичала да бродира, но заради паметта на майка си често бодяла разноцветни конци по панамата. А и около нейната смърт имала да изкупва вина. Жената си закупила място в едно от градските гробища за вечни времена, но в деня на нейната кончина дъщеря и без да иска забравила този факт и уредила гроб на съвсем друго такова, далеч от всичките и роднини.  Чувствала се и полезна като се взирала в иглата и миниатюрните дупки. Не че излизало нещо от гоблена, но и тя не желаела краен резултат.

Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот