23

Лейди работеше като чистачка в едно учреждение. Налагаше се сутрин да става рано, за да стигне навреме до местоработата си. Не и се ходеше много, но пък харесваше шефа си. Истински, натурален простак, с голямо шкембе, къдрава черна коса, боботещ глас и малки свински очички, скрити в мазното лице. Стилът му на обличане също си го биваше. Можеше да бъде видян, облечен в дебела оранжева грейка, под нея блуза, къси панталони и джапанки. Всякаква естетика му беше чужда, но на Лейди и харесваше всичко това, наричайки го непринуденост. Самият и шеф не я харесваше особено, но за нея забелязването на подобни нюанси си беше трудност от самото начало. Шефът и я смяташе за мързелива, безотговорна, прекалено приказлива и разсеяна. Тя пък вярваше, че ще напредне  в професията. Напредването в една такава професия и мечтата за кариера на чистачка бяха наистина ексцентричен възглед, но тя си беше такава по рождение. Той не вярваше в тази фантазия и често стигаха до разгорещени спорове. Лейди си знаеше, че един ден ще получава двойна заплата и мислеше, че това ще е върхът в нейния живот.

-Тази мръсна тъмносиня грейка те е направила човек, Лейди – казваше шефът и.

-Вярно е. И затова не я свалям.

-Ако не беше грейката и досега да ходиш с плетено елече.

-Шефе, невероятен си.

-Стига, че ще взема да се изчервя.

Естеството на професията отговаряше на образованието и. Училището зарязала, когато била на 16. Повтаряла два пъти девети клас  и решила, че е по-лесно да си стои вкъщи, майка и да я храни, а нейните грижи да се въртят около намирането на свободни хора, с които да излиза не само вечер. Лейди Стоун беше такова същество, което не обичаше да се занимава с излишни дейности. С времето заниманията и щяха да се сведат само до такива, които изпъкват със своята показност и пресиленост. Тъй като не беше особено красива, а и не разполагаше със специфични умения или дори схватливост, единствената подхождаща и работа беше чистенето. Но тя обичаше реда и подреждането, те я караха да чувства, че властва, та дори и над боклуците, които хората хвърляха, над фасовете, топките с косми по килимите и въобще над естествения прахоляк, сред който живеем.  

Когато той се нанесе, тя излизаше сутрин рано. В чантата си носеше пликче с парче сирене, няколко филии хляб и два-три домата. Това беше храната и за през деня. За вечеря той се стараеше да готви. Готвенето му доставяше удоволствие, беше творческо и полезно. Лейди не умееше, а и не искаше да се научи. Усвояването на нови неща не и беше по вкуса. Не обичаше да се чувства учена. Искаше тя да учи, независимо на какво и независимо кой. Подробност беше, че тя не разполага с умения, че няма познания в нито една определена област. Тя придаваше значенията на нещата. Излизаше и се прибираше привечер, а той се чудеше как да се вмести в непознатия град. Наблюдаваше всичко чуждо, а покрай него минаваха непознати улици. Непознати лица напомняха на познати срещи и той помисли, че ще е хубаво да си направят магазинче за продаване на мъдри мисли. Имаше вече две подобни в града, но когато отиде да ги разгледа, видя, че собствениците им са некомпетентни, а мъдростите им не толкова мъдри. Продаваха понякога и сакрални мъдрости, но като цяло бяха постни и повърхностни.

                                            24

Лейди Стоун уж одобри идеята, но станеше ли дума да се действа, тя се дърпаше, сърдеше, викаше и плачеше, но не желаеше да промени нито един свой ден. За него тази работа беше много желана, защото мъдростите му бяха слабост от дете. Можеше да се каже, че главното влечение  в живота му беше да се занимава с мъдрости, да ги събира, носи, хербаризира, поддържа, а накрая и създава. А той искаше да правят всичко заедно. Чувстваше се самотен и празен без нея. Тогава все още мислеше, че тази празнота е само една чаша, която лесно може да бъде напълнено с течност. Вярваше, че Лейди има рецепта за тази течност, че тя даже носи някъде това питие, което ще го изпълни и направи един усмихнат, ведър, самоуверен и щастлив човек.

Ден след ден се караха, той се сърдеше, тя се сърдеше, майка и го гледаше злобно и нападателно. Междувременно тя предпочете вместо да се заеме с магазинчето, да започне да чисти и в един частен дом. Чувстваше се важна, влачейки кофите с вода, метлите, парцалите, препаратите и мръсните си дрехи. Облеклото също не и беше силна част. Преправяше дрехи на майка си от младите и години. Изглеждаха още по-гротескни, но тя ги обличаше с нескрита гордост, вярвайки че прави впечатление с добрите си дизайнерски умения.

След нялолкоседмични усилия и борба един следобед се съгласи да стартират. Помещения за тази дейност лесно се намираха. Може би защото не беше толкова желана. А в началото и помещение не им трябваше. Просто излязоха на улицата. Седнаха на малки столчета и хората веднага започнаха да се спират. Всички търсеха мъдрости, всички искаха да са начетени и интелигентни. Лейди не знаеше нито една, нямаше интерес и вълнения около тях. Излезе да ги продава само, за да я остави на мира той.  Минаващите много хора предизвикваха симптоми на световъртеж в него. Мислеше си, че не знае как да разговаря с тях. Тя пък не си мислеше, но не умееше. Въпреки всичко веднага продадоха няколко и тя се почувства доволна, че така ще има повече пари, отколкото взима като чистачка.

На другия ден отново предпочете шефа си, както и частния дом. Сега, спомняйки си събитията от разстояние, той не разбираше защо се е страхувал да излезе сам на площада. Минаха три-четири дни и тя най-накрая склони да напусне. Мотивът и бяха парите. След време щеше да каже, че това е любимата и работа, че обича работата си повече от всичко друго. Но това беше лъжа, както почти всичко, изречено от нея. Не само, че лъжеше, но и не можеше да обича или поне да харесва. Парите щяха да и осигурят много, много, много храна. Тя живееше, за да яде. Не ядеше, за да се радва на другите неща в живота. А живееше, за да поглъща необичайно огромни количества храна. Беше толкова слаба, че като я погледнеше човек, неусетно си помисляше, че или гладува, или е болна. А тя беше със здрав и издръжлив организъм. Нямаше предпочитана храна, лапаше всичко, което можеше да се вкара в човешкото тяло. И го вкарваше с такова настървение, че нямаше как да прилича на хранещ се човек. Едно хранещо се животно има същия маниер на хранене. Храната не влизаше в устата и на хапки. Тя слагаше и слагаше, докато свършеше оставеното пред нея. И често казваше, че не се е наяла. Както и се оплакваше, че като малка не са я хранели. Но имаше факти от живота и, които доказваха лакомия, а не гладуване. Лакомията е крайност, а тя винаги живееше в крайностите. Не знаеше какво е среда и не търсеше дори да разбере. Преяждането не и правеше впечатление, защото живееше с вярването, че трябва да взима и то да взима, колкото може повече. Той не издържаше да не знае защо прави така и опита да разбере.

- Защо ядеш толкова много?

- Защото ми се яде.

- И аз обичам храната, но не поглъщам такива количества.

- Не поглъщаш, защото имаш склонност към пълнеене – каза надменно тя.

- И да нямах, пак не ми се яде толкова.

- Харесва ми да съм сита.

- И на мен ми харесва, но се храня разумно. Обясни ми все пак защо ядеш толкова много.

- Ми не знам – вече се сърдеше Лейди.

- Не може да няма обяснение.

- Просто си ям.

- Нека се опитаме да разберем – не се отказваше той.

- Не ми трябва да разбирам.

- Обясни ми как се чувстваш, когато преяждаш.

- Ами чувствам се богата. Все едно имам много пари. Многото храна за мен е равна на много пари.

Той започваше да разбира нейната примитивност и изцяло инстинктивната и личност. Заради това, че можеше да консумира до насита, тя започна всеки ден да излиза на улицата и да предлага любезно мъдростите. Но любезността и  трая твърде кратко. Няколко месеца, през които се стараеше да предвижда желанията на клиентите. После повярва, че знае какви са им желанията. И ако случайно някой изкажеше желание, различно от предположеното от нея, тя без свян както повишаваше тон, така и иронизираше горкия човек. Беше свикнала да вика. Не само баба и, но и майка и, и тя крещяха непрестанно. Не че се караха, така си говореха в ежедневието. Той беше чувал, че високият говор е индикатор за подсъзнателна агресия. Агресивните пристъпи на Лейди Стоун нямаха край по брой и вид. Тя викаше, караше се и поучаваше всеки, който попаднеше в полезрението и.

 Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот