17

 

В 7:07 беше на столичната гара, бързо видя разписанието. В 7:15 имаше влак за града на неговия приятел. Не мислеше рационално и реши, че ще може да го хване, купи билет и затича за седемнадесети източен перон. Досега все на западните ходеше. Не беше се оглеждал къде са източните, не му бяха необходими. А животът е поредица от новородени необходимости, които както бебетата, трябва да бъдат обгрижвани. Поне в началото. После се свиква с тях, стават самостоятелни. Накрая евентуално ти създават повече грижи, а си мислил, че те ще се грижат за теб. Сега  отчете факта, че имаше символика и в посоките. Отделяше се от установеността на западното мислене, от логиката, реда и сигурността. И отиваше към източния живот в неустановеност. Просто отиваше. Правилно реши да се затича, оставаха 3 минути. От паниката объркваше още повече посоките, не знаеше вече нито къде е запад, нито изток. Попита един ром, той го упъти. Качи се във влака и след секунди той потегли. От много години не беше пътувал във втора класа. Около него дрипави лица го гледаха изпитателно. Предвидливо си беше взел запазено място. Вдигна някакъв човек, седна и се почувства като на панаир. Беше  амбулантен търговец, който продава евтино стоката си. Само и само да се купи. Предлагаше цялата възможна болка, изписана на лицето му.

Когато нямаш нищо, дори запазеното място във влака се опитва да те обезличи още повече, да си никой, с нищо в себе си. Едно място, като всички останали. А до преди часове да си се идентифицирал с хора, места, думи и нечии обещания. Да си знаел, че си някъде там, сравнен с определени неща и спрямо тях си определено същество. Един философ отдавна e казал, че всяко определение  е ограничение, но кой от нас не желае да бъде ограничаван, натикван в рамки и значещ единствено чрез значението на нещо друго? Той се питаше може ли да е значим сам по себе си, просто така… Питаше се кой придава значенията? Дали незначителните хора, с незначителните си стремежи?

Потиснатото живее в потисналия го човек, расте и се развива. Всяка потисната емоция, неизживяна изцяло, започната и недовършена, носи в себе си и гнева от неизживяването си. Този гняв, този заряд се сдобива с все по-голяма мощ, докато един ден намери начин да излезе и да промени житието на личността, дръзнала да си играе на криеница със собствените си емоции. Емоцията е пътеводител за живеенето, но много от хората явно и вероятно не желаят да бъдат напътствани. Потиснатият плач беше променял цялата му личност през всичките години. А сега усещаше, че той става все по-силен, все по-мощен и безкомпромисен.

                                                              18

Спомни си как като малък пишеше разни мъдрости, които идваха в него и го караха да се чувства осенен. Не бяха толкова украсени със завъртени думи, че да впечатляват от пръв поглед… А колко ли думи използва всеки човек в ежедневната си реч? Трябва ли да са много, за да се разбираме по-добре или може би пет са достатъчни, за да се изрази неизразимото? Той не говореше, мълчеше и отчиташе самотата си в претъпкания с човешки пътища влак. Струваше му се, че хората разбираха ужасът, който витаеше около него. Даже вода нямаше. Малко, на дъното на бутилката минерална вода, достатъчно да изпие едно хапче например, да се спаси от някоя внезапна болест, но не и да утоли жаждата си.

Когато слезе от влака, в непознатия му град, на гарата, го чакаше неговият приятел. Със слизането още видя едно лице, което не беше виждал отдавна, но в което липсваха следите от агресия, които забелязваше всеки път, щом погледнеше лицето на Лейди Стоун. В това лице животът беше като отминаващо ухание на цвете. Ухание, което току-що е минало. Колко щеше да се изненада по-късно, разбирайки, че приятелят му имаше подобна Лейди Стоун в своя опит да създаде семейство. И не само това, щеше да разбере, че светът е пренаселен с всякакви подобни лейди, които се мислят за всичко друго, но не и за Стоун.

Вечеряха китайска храна, в една боксониера на последен етаж, която приятелят му обитаваше от година, и която щеше да посети няколко пъти, докато намери своето място или мястото, на което може да е себе си, което е едно  и също. Обичаше китайска храна, но не и сега, когато нямаше апетит. Знаеше, че трябва да се храни, за да оцелее, но това не беше достатъчно убедителен мотив. Не му трябваше нито храна, нито постеля, нито покрив, нито телефон, нито вода. Животът не му трябваше, чувстваше го като натрапник, който го принуждава да играе една скучна и недодялана игра. Но имаше родители, заради които да продължи, т.е. все пак беше останала някаква отправна точка за самоопределяне.

-Съсипан съм, не мога да ям.

-Знам за какво говориш, минал съм през това.

-И справяш ли се вече?

-Много е важен следващият човек, с който ще бъдеш.

-Ако има такъв. Не знам ще мога ли да допусна друга жена до себе си.

-Сега трябва да се отпуснеш и да се забавляваш.

-Аз не зная къде се намирам, та да се забавлявам.

-Утре ще разгледаш града и ще ти хареса.

-Не знам как ще може да ми се хареса нещо вече.

-Всичко ще е наред, ще видиш.

-Не съм сигурен.

-Хей, толкова пъти си ми помагал. Ти си ме научил да се възстановявам след падане. Само си спомни какво си ми казвал.

-Иска ми се да нямам спомени.

 

 Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот