Книгата си написах за четири месеца. Това не означава, че толкова време съм я обмисляла. Тя отразява онова, до което достигнах за моите  години. Не знам точното му име – възглед за света, временни изводи със склонност към промяна, универсални истини за нещата. Или просто това съм аз. Или онази, която бях. Всичко се променя. Ние също. Най-вече ние. Или поне би трябвало.

Моите главни герои са двама – той търси себе си, а тя мисли, че се е намерила. Оказва се обратното. Може би основната ми идея се съдържа в едно съобщение, което единият изпраща на другия: ‘Всеки ден е мост или пропаст’. Тяхната привидна близост в съвместния им живот е всъщност  отчаяно и унищожително бягство от отчуждеността като единствена реалност, която познават. Останалите, второстепенните  герои – те също са представени от мен с акцент върху търсенето. Дори когато то е изоставено от самите тях. Не мисля, че темата е банална. Напротив. Не са ли всички банални въпроси неразрешими? Баналността не е ли от постоянното повтаряне и отегчаване от невъзможността да се отговори на някои въпроси?

Не бих искала моята книга да дава ясни отговори. Тя съдържа варианти – на хора, на решения, на завръщания и завършеци. Всеки един от нас може да е на мястото на другия. Да е на друго място, което да го провокира да излезе извън мисловните модели, причина за повечето ни нещастия и страдания. Факт е, че ние ставаме все по-недоувлетворени, въпреки задоволяването на огромна част от безкрайния поток  желания.

 Не, не давам паролата за влизането в страната на щастието. Аз писах за състоянието, което ни предоставя възможност да повярваме, че можем да намерим ключовете за нейната врата. Написах нещата такива, каквито ги видях. Пишещият е онзи обречен човек, който забелязва разни  неща там, където другите си мислят, че няма нищо. И иска да ги напише, за да ги знаят и те. От алтруизъм ли? Не бих казала. Писателят е обречен на нуждата си да споделя. Каквото и да му коства това.

Книгата ми не е фрагментарна. Времето не винаги тече от минало през настояще към бъдеще. То тече по този начин, когато сутрин бързаме за работа, чакаме пред вратата на операционната или си спомняме за наш починал близък. Иначе в съзнанието си ние виждаме парчета спомени, факти и блянове, които образуват различни фигури така, както ако надничаме в калейдоскоп. Липсва линейност. Това не означава, че читателят би се изгубил сред събитията, които описвам.

Не мога да кажа, че любовта е основна тема, защото зависимостта, самотата, спасението, отговорността са заедно с нея. Или може би любовта е със свои други лица там –  истерична, отчаяна липса, обичане на себе си първо и след това обичане на другите. Различни думи за онова състояние, което изключва всякакъв застой: ‘животът иска да се движи’. Движещият се живот ли е любовта – всеприемащата, всепрощаващата? Написала съм го. Същността на книгата е моя опит да изследвам дълбочината – на човешкото съзнание като създател. Дълбочината на страданието и на пропадането в него. Дълбочината на пропастта, която е специална за различните хора. И все пак има нещо универсално в нея. Тя боли. Бих искала след последната и страница да има достатъчно ентусиазирани да се изкачат нагоре и да оценят своята пропаст като необходимо, но все пак временно пропадане. Щастието и нещастието са правопропорционални в своята сила.

Аз не ви каня на чай, нито ще ви сипя едно уиски, не поднасям и сладки. Полупразната чаша, която нося за вас, е с възможност за допълване. Според това, което очаквате да поднесе съдбата. Да, съдба има, но тя е сговорчива и склонна към преговори, когато си разбрал как се излиза от пропасти и знаеш как да не паднеш отново. Ако счупите чашата, тя ще стане на парчета. Предполагам, че някои ще поискат да я залепят. Възможно ли е счупеното да бъде поправено без следи?

Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот