13

 Един ден майка му разказа сън. Беше сънувала, че са в пещера – той, тя, баща му и сестра му. Всички трябвало да се движат непрестанно, защото иначе краката им се превръщали в корени на дървета и сраствали с дъното и. Но той бил главното действащо лице в целия сън. Имало кутия с панделка, предназначена за важен човек. Трябвало да върже панделката по определен начин.

 Майка му го попита какъв е смисълът на този сън.

-Сънищата имат смисълът, който ние им даваме, а не който някой по-авторитетен от нас им дава. Всичко е според нашето търсене. Сега аз търся себе си - отговори той.

-Кой може да си ти? Всички сме еднакви.

-Еднакви сме, но само, когато преминем през различността и се слеем с всичко, което съществува. Различността е онзи трамплин, на който може всеки да се качи и да скочи в цялото езеро, наречено Безкраен живот.

Прие съня за знак. Знакът се явява чрез думата, изречена неволно, чрез надпис на фланелка на някого, срещнат случайно по пътя, чрез светлинното петно на стената нощем, чрез лошата усмивка, в която можеш да се спънеш, изкачвайки стълбите на собствената си воля.

А как можеше да не стои на едно място, когато живееше с каменно същество? Камъкът  постоянно пуска пясък и създава пясъчно покритие около себе си. И се създава особена пустинна атмосфера. Все едно пустинен вятър покрива  обстановката.

Искаше му се да посреща сутрините си със симпатия към току-що родилия се нов отрязък от битието. Отваряше си очите, светлината го поздравяваше, но  Лейди Стоун го започваше все по един начин:

- Колко е часът?

Това беше нейния поздрав. После се чуваха онези акорди на пианото, които се забиваха в стомаха му. Отдавна беше разбрал, че звуците намират своето убежище на това място. Не в сърцето, а именно в стомаха. Чувал беше за втори мозък в него, който отговарял за емоциите. Повечето двойки не помнят историята на семейните мебели. Година след година се трупат дивани, вентилатори, прахосмукачки, перални, компютри и накрая никой не помни как са се появили, завзели са цялото пространство и са изсмукали чистия въздух. Онова пиано седеше мълчаливо долепено ту до една стена, ту до друга. И в най-неочакван момент от него се изтръгваше болезнен писък. Последният се извиваше във въздуха като уловена змия, попаднала в безстрашна ръка, устремяваше се към него и уцелваше стомаха му от първия път. Свиваше се на кълбо там и му докарваше усещане за студена болка и ужасно напрежение. Колко е напреднала техниката, се успокояваше някак той. Пианата вече сами си свирят. Успокояваше се, но знаеше, че никак не е така, а това пиано се нанесе у тях, откакто обидата в него започна да прелива. Първо малко бебешко пиано-играчка се размотаваше на непривични места – в коша за пране, в кутийка от сапун, в хладилника. След това един ден забеляза прилично голямо пиано да седи до бюрото и да го оглежда високомерно.  И само след няколко часа  огромно пиано заемаше една трета от стаята. Правеше каквото си иска, т.е. заемаше различни пози и места, като разместваше другите мебели и просвирваше по всяко време на денонощието. Опитите да бъде изгонено или превъзпитано се строполяваха разгромени един след друг. Та освен заради него, стаята отесняваше и заради тях.

 Онази сутрин се събуди с усещането, че ако трябва да преживее още един акорд ще умре. Не можеше повече да понася това жестоко врязване в стомаха си. Сковаваше го на легло и едва съумяваше да става и да върши задълженията си.  

В малък сак сложи няколко най-необходими  вещи и тръгна за влака. Не караше кола заради Лейди Стоун. Тя не умееше да шофира, но се плашеше дори да влиза в коли. Мислеше си, че може просто да забрави, че е в превозно средство, да хукне да слиза в движение, да пипне някой лост и т.н. Някаква сила го караше да се чувства контролиран от нея. Даже до скоро не я осъзнаваше. Но той правеше нещата така, както тя ги искаше. И въпреки това  все недоволстваше, че не са като трябва, че той я насилва да му се подчинява и е факт, че беше подчинен, вярвайки че подчинява. Виждаше несъответствията между думите и действията и – тя имаше велики идеи, прекрасни вярвания и жалки действия. Често му казваше:

- Ти си единственият! Ти си неповторим за мен! Никога няма да погледна друг!

И той и вярваше. Няма значение, че тя харесваше все малки момчета, около 16-17 годишни. А за нейните 35 години това беше малко особено. Само те и се възхищаваха искрено. Другите, по-големите, се плашеха от нея. Нямаше значение, че им правеше комплименти колко са сладки, добре облечени, сресани възбуждащо. Той се самоубеждаваше, че това не му е неприятно, че не е доказателство за интимни желания към тях. После, от позицията на отминалото време щеше да разбере, че в повечето връзки се живее с очакванията, а не със самите партньори. Въображението за някого  е основният партньор, с който прекарваш живота си. Истината, че той е по-разочароващ, отколкото очароващ, би убила всяко самообладание и би превърнала която и да е връзка в провален договор.

Опита се да хване обедния влак, но го изпусна. Заради дезорганизираността. Заради недоглеждането. Имаше проблеми с очите. Отдавна му беше ясно, че всеки орган в човешкото тяло е свързан с определена болест. От три години се опитваше да разбере какво не вижда. Мислеше си, че просто не вижда себе си, но това не облекчаваше симптомите. Всеки ден му беше като в мъгла, особено летата. Болката започна при една среща с Лейди Стоун в столицата. Тогава той живееше  временно там.  Не се бяха виждали от три седмици и много се радваше, че ще я срещне, но тя се появи мръсна. Облечена в мръсни дънки, с немита коса и лош дъх от устата. Въпреки радостта,  нещо в него започна да умира. Всъщност после щеше да разбере, че то е умирало от отдавна. Случва се първите признаци на смъртта да са незабележими. Раковата клетка първо е една. В човешкото тяло всеки ден се образуват и умират ракови клетки. Ние не усещаме това. Но някои не умират и тогава ракът бързо завзема орган след орган. При него развитието беше бавно. И съвсем незабележимо в началото. Но развитието беше сигурно и последователно.

                                                              14

Тогава един просяк го приближи. Не го беше усетил. Отзад някакъв глас му викна:

-Можете ли да си помогнете?

Обърна се и дрипав мъж на неопределена възраст стоеше на сантиметри от него. Не миришеше лошо, не беше и мръсен. Само дрехите му – някак стари и сиви. Не беше весел. Не беше и омиротворен. По-скоро примирен и носещ се по течението. Жестовете му издаваха дисциплина и спартанско възпитание. Сигурно е бил отглеждан с ограничения или си ги е наложил сам в намерението си да бъде независим от желанията си. Гледаше през него. Преминаваше през тялото му с въпроса си, готов да го прониже  с него и да си замине.

Той почувства, че не може да го пусне просто така да си тръгне. Нещо в него го привличаше и плашеше едновременно. Отбягваше погледа му, който нямаше как да улови и без това.

-Не Ви разбрах.

-Имате ли нужда от помощта си?

 Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот