21 

След като минаха половината години, отредени им заедно, те решиха да заживеят под един покрив. Не беше точно решение, а стана спонтанно, след една катастрофа, която той преживя в собствения си дом. Около Нова година две от стаите в дома му, по собствено желание, размениха местата си. Без разрешение, без съгласуваност със собствениците си, без много разсъждения ‘за’ и ‘против’. Той се опита, искрено се опита да живее при такава подредба на къщата, но не успя. Една от стените го притискаше все едно искаше да нахлуе в собствената му стая, която не стига, че сега беше на друго място, ами и се чувстваше заплашена от раздвояване. Постоя ден-два, правеше се, че излишната стена си е на правилното място, но не издържа и реши да се пренесе в дома на Лейди Стоун.

Интересното в случая беше, че след седем-осем години заедно, той не и беше гостувал. Тя не го канеше, защото се срамуваше от майка си, а сигурно и от баба си.  Баща нямаше. Почти веднага, щом се запознаха, той напусна този свят. От инфаркт. През годините дъщеря му периодично щеше да си спомня за него, но сълза нямаше да пролее, а пък той щеше да си мисли колко необичан е бил този баща, за да се пръсне сърцето му. 

Лейди беше у тях, когато телефонът звънна. Той го вдигна и получи новината, че бащата на любимата му е мъртъв. На него се падаше да и съобщи ужасната вест. Постави слушалката на мястото и, сърцето му биеше притеснено.

- Лейди, ела за момент – каза той, тъй като тя береше цветя на двора.

- След малко!

- Не, сега!

- След малко, ти казах! – сопна се тя.

- Лейди, баща ти е починал, много съжалявам – гласът му трепереше.

- Добре.

Тя продължи да бере цветята, после им подравни дръжките, наля вода във вазата,   сложи ги в нея и влезе в къщата. Той ходеше подире и, учуден и объркан, гледаше я и не разбираше това смелост ли е или безразличие.

- Лейди, чуваш ли ме? Баща ти е мъртъв!

- Да! Сега си тръгвам!

И с безизразно лице тя седна да обядва, нахрани се повече от прилично,  взе вещите си, облече се, обу се и тръгна. Той я изпрати до автобуса, болеше го главата, а гласът му все още беше несигурен. Тя явно не чувстваше тревога, държеше се все едно отива на пресконференция.

И така, тя баща нямаше, а сега му предстоеше да се види с майка и. Знаеше я от няколкото снимки, донесени му от Лейди. Попита се защо точно тя трябва да има толкова неприятна майка. Стигнаха до входната врата, тя му отвори и предложи първо да го запознае с майка и.

Майката носеше пеньоар, косата и – къса и лошо боядисана - изглеждаше като посадена върху темето. И  май не успяваше да гледа в една точка, очите и блуждаеха в различни посоки, прилично на компас, изпаднал в задълбочено колебание, а устните и правеха същите хаотични движения. Той се запита да не би тази жена да има психични отклонения. Не говореше правилно, а усмивката и - гилотина за усмивки… Неговите щяха да бъдат гилотинирани многократно и безапелационно през цялото време на познанството им.

 Подовете из целия етаж бяха с трохи, прах покриваше малкото предмети. Стаята, в която щяха да живеят, имаше един прозорец. Гледката – покрив на полусрутена къщурка, почти залепена до нейната. Тясна стая, с едно детско легло, само тънки много стари пердета, ожулени посивели тапети, малко килимче и шкаф. Нямаха телевизор, прахосмукачка, перална машина, даже и чаши за чай. Хладилникът смайваше със стария си очукан вид, в коридора – протрити мърляви пътеки…Но не това го изненада, а непоносимата миризма на човешки изпражнения.

 Баба и умираше от рак. Лейди и майка и не се грижели за нея, оставяли я гладна и затова още сутрин бабата закрещявала името на майка и. Тези пронизителни крясъци започвали в шест и не спирали през целия ден. Възрастната искаше своето, но никой не искаше нейното. Случвало се да успее да стане от леглото и след няколко вдигания и подпирания да се добере до терасата и да викне на някое минаващо хлапе да и куп хляб. През терасата подавала стотинките, получавала си хляба и го изяждала целия с истинско настървение. Но по-вероятно беше да се изтърколи от леглото и да си стои на пода цял ден. А щом майка и се появявала, неизменно с нея идвал следният диалог:

-Тоя кръст да не е стоманен, ма?

-Гладна съм.

-Не си гладна. Как ще си гладна, щом не съм ти казала, че си?

-Искам да ям.

-Другия път ще те оставя да лежиш на земята.

                                           22

 Домът и беше етаж от къща, достатъчен за едно семейство. Но да се живее на етаж от обща къща е като да се живее в блок. Можеше да го разбере само този, който е живял така. Обитаваше първия етаж. Отдолу, на приземния, също живееха хора. На този над него – пак така. Всеки шум от стъпките по горния отекваше като удар от чук в главата му. Родителите му пестили от материали. Набързо направената къща си имаше други качества – че  е разположена в град. А когато имаше мигрена – за това дори му беше трудно да мисли... Мигрената е такова заболяване, че многократно се увеличава  чувствителността към светлина и шум. Е, със светлината беше лесно. Но с шума…

По-интересното в  тази история беше, че хората, сменящи се да населяват горния етаж, си приличаха, сякаш бяха избирани с интервю. Етажът се даваше под наем и го наемаха едни и същи – мъж шивач с жена, шофьор на такси. Поразителното беше, че идваха на случаен принцип. Когато си тръгваха едните, тяхното място веднага заемаха други. Струваше му се, че ако беше организирал конкурс, двойките не биха си приличали толкова. Мъжете съшиваха постоянно окъсаните места по семейната дреха, а пък жените разнасяха с такситата поръчките, които мъжете си поръчваха. А те си поръчваха горе-долу еднакви неща – да им се подчиняват, да се правят на по-глупави от тях, да готвят, да чистят и да правят френска любов. Жените ставаха сутрин рано, към пет-шест часа, грабваха подчинението  и подкарваха колите си, за да го разкарват из града някъде до към обед. Така останалите ги гледаха  и се поучаваха от тях. После се връщаха вкъщи с голям чувал на гръб – собствената си глупост и я стоварваха на кухненската маса. Така поставена в средата те я поглеждаха бегло, суетейки се с чинии и вилици в ръце. Мъжете им понякога изсъскваха да внимават с вилиците. Вилицата донякъде прилича на иглата, с която мъжете закърпват семейната дреха. Ясно беше – такива семейства имаха една обща дреха и когато се разделяха физически, се налагаше да я разрязват. Винаги им личеше, че са облекли нещо току-що разрязано някак насилствено. След поднасянето и консумирането на обяда жените започваха да готвят своите домашни задължения – да гледат с очи на сърна, да са готови за всякакви обръщения и да им откликват с усмивка, да се оглеждат само в очите на мъжете си и така да не се налага да ползват огледало. Модата с използване на огледало винаги е била само мода. Истината беше, че жените, дори когато гледаха себе си в огледало, виждаха себе си в очите на някой мъж и просто спазваха модата. Модата е затова – да се ходи след нея. Следваше почистване на идеите, които се въртяха в главите на безидейните жени. Беше достатъчно само да поседнат до мъжете си и идеите им получаваха  парализа, строполяваха се безпомощни и само труповете им напомняха на жените, че са ги имали. Затова нежният пол страда по-често от главоболие. Факт е, че труповете тежат повече, а на тях именно тези трупове правеха главите им оловни.

Обаче най-интересното около ситуацията с еднаквите наематели беше, че едно равномерно тупкане се чуваше почти непрестанно. И не, това не беше от чукането на пържоли с дървено чукче, нито от цепенето на дърва в стаята. Имаше двор, но логиката не владее всичко в живота, както някои си мислят. Те си цепеха дървата за камината вечер или нощем и то вътре. Не обичаха да хабят напразни движения, когато можеха да си ги спестят. Шивачите са свикнали на улегнал живот.  Една особеност на съседите беше, че не виждаха другите. Мислеха си, че си живеят сами. Ако той ги заговореше, например като казваше:

-Добър ден, как сте днес?,

те не отговаряха като хора, които са го чули. Получаваше някакъв отговор, от рода на :

  -Добре сме си и днес.

Но това  ставаше, защото някакъв механизъм се включваше в тях, щом срещнеха хора от друга порода. Самоизключваха се, в противен случай щяха да подозират, че туптенето го чуват и другите. Туптенето е вид тайна, която знаеха само такива еднакви наематели. Беше нещо като тупкане от музика, но не съвсем. Все едно тупкаше едно огромно сърце.

Един следобед му замириса на огън. Пожар ли имаше на горния етаж? Изкачи се през терасата. Беше заключено, не искаше да изгори и той. И го видя. Огромното сърце беше всъщност огън, настанен в  камина, в  средата на спалнята. Пръщенето беше под ритъм, който приспиваше наемателите. Без него те не можеха да спят. А защо ли? Защото нямаха свои сърца, а едно от предназначенията на сърцата е да туптят и с ритъма си да унасят в сън.

Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот