26

А зимата идваше и трябваше да мислят за отопление. Първата зима, която щяха да прекарат  в дома на Лейди Стоун. Той си беше зиморничав. Цял живот имаше топла стая през този сезон, а тогава алтернативата беше газова бутилка. Лоша миризма и не само това, ами и стените започваха да мухлясват. Мухълът е като съмнението –  прокрадват се няколко спори, никой не ги вижда, не им се долавя миризмата. И внезапно – стените целите в мухъл, и внезапно – цялото съзнание обзето от нелечима мнителност. И двете – вредни и опасни за здравето. Мухълът не се спря на стените. И чаршафите бяха с мириса му, а след една нощ спане в тях и бельото получаваше същата участ. По-добре е да не си с някого, отколкото той да провокира непрестанно съмнение в душата ти. Въпреки че отказваше, той я принуди да отделят пари за нов дюшек.

Лейди действаше само след заплахи. В нея нямаше естествена доброта и желание да е полезна. Правеше добро, за да и казват, че е добра, а не защото идваше от сърцето и. Правеше услуги, за да я хвалят, а не защото беше услужлива. Говореше не заради удоволствието от разговора, а за да изпъква с интелигентност. Правеше подаръци не за да радва, а за да казват, че е щедра. Правеше компания не защото и беше приятна, а за да получи облаги. Въобще тя правеше нещата, защото беше преценила ползите от правенето им.

И така, с нов дюшек стаята още си беше бедна. А той се разболя. Стана след едно гостуване на техни съседи. Обсъждаха телевизионно предаване. Лейди му беше фен и не и се хареса да бъде критикувано така безразборно. Спорът се породи естествено, а тя не допускаше и мисъл за чужда гледна точка. Той, като истински кавалер, и най-вече като истински приятел, я защити. Но тя не само не остана доволна, а се разсърди. И се разсърди на него - че е участвал в разговора и е заел нейната страна, все едно тя не можела да се справи сама. А него вече го болеше гърлото. Прибраха се и тя, след изказване на оправданията си за голямата обида, която чувства, го остави да е сам с болката си. Отново сам. Болеше го гърлото, болеше го истината, че всяка взаимност беше чужда на това изградено от песъчинки същество. Болката се засилваше за минути, но тя не се интересуваше. Смяташе, че бог го наказва за смелостта му да говори от нейно име. Така  тълкуваше случилите се онази вечер събития. Тя заспа, а той остана да търси взаимност някъде в пространството. Вярно е, че там нямаше никой, но все пак вероятността да се появи някой беше по-голяма в сравнение  с вероятността да получи съчувствие от нея.

Той редовно роптаеше, че тя не го обича. Отвръщаше му, че не е така.

- Обичам те! – казваше.

- Но аз не се чувствам обичан от теб!

- Обичам те, колкото мога да те обичам! Някой ден ще те обичам така, както трябва да те обичам!

- Но аз не мога да чакам безкрайно!

- Говориш така, защото вярваш във времето и вярваш в остаряването – обясни важно Лейди.

- Вярвам! А ти не вярваш ли?

- Не! Аз няма никога да съм стара.

Говореше, а цялата и същност се присвиваше в бразди от бръчки. Не познаваше друг човек, който да има толкова остаряло мислене – едни и същи модели. Когато се запознаха не знаеше и как да се усмихва. Просто разтегляше устните си, но ъгълчетата им увисваха надолу и се получаваше физиономия на лошо справящ се мим. Но май не и тежеше, че не е красива. Едва ли имаше по-начетена жена от нея. Хич не и допадаше да се знае, че е необразована и че е била чистачка. Различни хора му споделяха, че взима дипломата му като своя, размахва я пред  слисаните им погледи и разказва за университетските си  премеждия.

Докато той беше в университета нито един път не го попита как е минал поредният изпит, не се зарадва на успехите му и не го поздрави. Все искаше да е на неговото място, но забравяше безсънните нощи, зачервените очи, напрежението и притесненията, които съпътстват всеки студент. Още в началото, когато се премести да живее в нейния град, той реши да сбъдне една своя стара мечта. Записа се на уроци по чужд език. Лейди пожела да го придружи до дома на частния учител. Когато му каза ‘чао’, си тръгна с разстроено и сърдито лице. Десетки пъти през следващите години я питаше защо е била в онова гадно настроение тогава.

-         Исках да съм на твое място! – изстреля  един път.

 

С времето все повече заприличваше на една тяхна приятелка. Мъдростите са с капризна материя. Изискват въздух, вода не пият, но им трябва чистота и подслон. А те нямаха място за всичките си мъдрости. Затова наеха склад за тях. От жена, с която се сприятелиха постепенно, доколкото Лейди можеше да се сприятелява. При нея сприятеляването се състоеше в припознаването на някого като подходящ да бъде използван, без много да се опъва и да създава затруднения. Не харесваше жената толкова много, но пък тя я слушаше с интерес, искаше и съвети и оставаше в магазинчето, когато той беше болен, извън града  или вършеше нещо неотложно.

Приятелката имаше психични отклонения и син наркоман. На Лейди и доставяше истинска радост да поучава и двамата. А истината беше и, че проявяваше своеобразен интерес към нейния син. Обичаше да си вярва, че притежава способности на психолог. Нищо, че дори не можеше да следи чуждата мисъл, да съчувства, да е обективна. Отново липсата на качества не и правеше  впечатление.

-Колко си секси! – възкликна неусетно и за себе си, като го видя изтупан в нови дрешки.

-Благодаря!

-Очите ти са пролетно зелени! – открадна негов израз с гордост.

-Истинска поетеса си, Лейди.

-И не само!

 

                                             27

Докато понякога той боледуваше вкъщи, тя излизаше да продава мъдрости, но за десетината дни боледуване едва успяваше да продаде и три-четири. Все така излизаше на улицата. След няколко години той щеше да си спомни, че работеше ли сама, Лейди не изкарваше пари, а изхарчваше тези, които и беше оставил. Все още не бяха наели помещение. Не им достигаха средства. Този дом той възприемаше като черно място без под. Пропадаше вътре, стъпеше ли в него. Пропадаше същността му и се изгубваше сред една своеобразната нищета, заплаха и обреченост, с които беше наситена обстановката. Мечтаеше си да направи стените цветни, да купят нови мебели. Стигна се и до ремонт. Той дълго преценяваше какви цветове на стените ще са благотворни за добруването им там. Хрумна му и да разбият едната – така основната стая, в която щяха да живеят, стана шестостенна. Две бледо жълти стени, две бледо зелени и де бледо сини. Тя хареса новия интериор, най-накрая се чувствала добре в дома си.

В деня на раздялата им тя щеше да му изкрещи:

- Никакъв уют не си ми създал!

 Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот