10

 

Менюто в “Кучано” си беше за завиждане от всички околни заведения. Напитките бяха: мляко с валериан, мляко с миша кръв, само мляко, чай от валериан, чай от мента, вода с мирис на риба. Подредени в този вид на листата. Само новите посетители искаха менюто. И по това се познаваше, че са нови. То беше подредено по такъв, някакъв си магичен начин, че един път да бъде прочетено и остава запомнено завинаги.  Заради изискаността на заведението  не поднасяха чиста вода. Някои, разбира се, бяха много възмутени. Искаха да поседят без много вълнения. Но не можело. Останалата част от менюто – торти и сладкиши за котки. Някои солени, но пак се наричаха сладкиши. Защо ли? Защото някой като реши нещо не може да даде обяснение винаги. Хубавото е, че пък рядко  питаха. И така, тортите бяха: картофена с глазура от кренвирш, овалян в шоколадови трици; месна с топчета, които всъщност представляваха очички от мишки; трипластова – един пласт ориз, един пласт филе от риба, един пласт ориз и отгоре покрита с перки от червеноперка; шоколадова с пържено яйце отгоре. Сладкишите бяха: карамелизирани мухи в чинийка с форма на мишка; овчи език, вързан на панделка и поръсен с масло от кокоши дроб; пастет от сланина, свински дроб и моркови, поднесен в говеждо копито; изкуствено сгъстена рибешка кръв с парченца козе виме. Последния сладкиш беше най-скъпият специалитет. Масите бяха с форма на заешко ухо, чинийките също. Един ден хората щяха да открият този свят и да направят същото заведение, където щяха да водят котките си, а самите те да си поръчват от човешкото меню. Няма как, щеше да има и ентусиасти, опитали котешкото меню.

                                           11

      Да пишеш и думите да се стичат по рециклираната хартия като капки отрова, тровеща малките цветчета, разхождащи се из  вените ти с общото име – Надежда. Да пишеш за себе си, а да виждаш някой друг, чието име определено не знаеш. Да пишеш и да не можеш да впрегнеш неизказуемото като кон в каретата, която ще те отведе в приказките. Да живееш, а да не знаеш какво е живот и неговите лениви наместници да се носят безгрижно като чайки над морето, на което никога няма да се наситиш. И да виждаш как една котка минава покрай теб, да си мислиш, че със сигурност не знае къде отива…

Често е трудно да се разбереш с опашката си. Тя те дърпа в една посока, на теб ти се иска в друга. Тръгваш надясно, а върхът и е обърнат наляво и, разбира се, слушаш я и спазваш нейната посока. Не са ли създадени опашките, за да объркват собствениците си? Колко ли добронамерено отношение трябва да имаш към опашката си, че всеки път да правиш това, което тя е казала? Е, има си и последици. Хапането е една от тях. Изненадваш я, както тя теб…Една птичка си играеше с клоните. За да растат  цветята - птиците им пеят. Същото се отнася и за дърветата. Слънцето не е достатъчно, за да знаят те, че трябва да раззеленяват клони, че трябва да показват нежните си зелени главички над повърхността на земята. Слънце има и през зимата. Но всичко става след поканата, която растенията получават чрез звуците. Ако тръгнеш на път сам ли си или си мислиш, че си сам?

                                              12

 

Онзи път седнаха да вечерят. Беше приготвил пържен лук и печени картофи. Хранеха се всеки съсредоточен мълчаливо в чинията си, когато телефонът му звънна. Поговори само няколко минути, но като се върна към чинията си, я намери празна.

-Къде ми е храната?

-Извинявай, изядох я без да искам – отговори тя

-Как без да искаш? Не си забелязала какво правиш?

-Ами, не съм. Гледах телевизия и се отнесох.

-Не е хубаво да правиш така. Защо ме нараняваш?

-А ти защо искаш да ядеш точно това? Вземи си друго.

-Защото аз го сготвих, защото обичам сготвена храна и защото ми се яде точно това.

-А защо пък точно това? Да не мислиш, че всичките ми желания са изпълнени? И аз искам много неща, но ги нямам.

-Това какво общо има със създалата се ситуация?

-Общото е, че все нещо липсва в живота.

-Но това е философско разсъждение, което не подхожда на разговора ни.

-А кой казва какво подхожда?

И така до безкрай. Разговорите им бяха все по този начин. Изтощаваха го, принуждаваха го да се чувства объркан, но кръстосаните погледи из вече общия им дом го провокираха да плаши самотата с тях. Настройваха го да обещава на малкото парче пъзел, че има следи, водещи към неговото място. И скоро ще стигне там.

 Ще се радвам да оставите коментар.

Последвайте страницата ми във Facebook Счупен живот